В книгата “Седем ключа, за да събудим жизнената си сила” психотерапевтката, която живее и работи в Париж, предлага пълна автотерапия, за да се преобразим и да станем главно действащо лице на собствения си живот
Случайно ли са точно седем ключовете, или седмицата е в ролята си на магическо число – на седем цвята се разлага светлината, седем са тоновете в музиката, седем са добродетелите и смъртните грехове…
В нумерологията 7 е “магическо”, най-духовното число, акумулира знания и мъдрост, дарява ни с наблюдателност, концентрация и медитативен интелект.
Написах книгата първо на френски език. 7 са буквите на думата РЕСПИРЕ (RESPIRE), която на френски означава „Дишай“. Разработих всякa от буквите като отделeн ключ. Оттам всеки ключ носи послание, знание и има за цел да помогне на читателя в неговото духовно, емоционално и психологическо развитие.
Първата практика, която препоръчвате, е дишай. А дишането е основополагащият принцип на йога. Вие срещали ли сте се някога с нея по пътя си?
Дишането е в основата на живота. „Правилното“ дишане помага да укрепим вътрешния си дом, да постигнем хармония между тялото, емоциите и психиката. През 2010-а, когато реших да се посветя напълно на моята страст и на увлечението си по психологията и човешките взаимоотношения, се срещнах с йогата. Навремето, когато още работех като сътрудник по продажбите по информационните технологии, имах бразилска приятелка и колежка Грейс. Тя беше и учител по йога в свободното си време. Учеше ни как да дишаме за постигане на оптимална релаксация на тялото и за освобождаване на умственото напрежение. Предлагаше ни кратки, но много ефикасни упражнения и оттогава практикувам вкъщи. Особено когато имам нужда да намаля напрежението, да се раздвижа, а от известно време и да въздействам благоприятно на гърба и някои негови болежки.
Интересна е личната ви история или поне онази част от нея, която ви отвежда към Франция – любов с човек, който ви съобщава, че си има друга точно когато сте направили всичко възможно, за да заминете при него в Париж и да заживеете заедно. Вие препоръчвате на своите пациенти да напишат терапевтично писмо на някого, с когото имат сложни и неясни отношения. Написахте ли такова писмо до бившия си и кога?
Моето идване във Франция не беше без болка и тъга. Както разказвам в книгата си, преди да замина при бившия си любим българин, с когото трябваше да заживеем заедно в Париж, разбрах, че е срещнал друго момиче. Раздялата ни беше неизбежна. С виза в ръка, но без любим въпросът беше дали да предприема това “велико пътуване“, или да остана в България с близките си. Все пак взех решение да замина сама. Що се отнася до писмото, да, написах му. Бях на 18 години. Със свито от болка сърце успях все пак да му благодаря за годините, през които бяхме заедно, и му пожелах да е щастлив. Това писмо беше като терапия и за мен самата.
По-късно, след като станах терапевт и знаейки, че писането е вид терапия, приканвам пациентите си да напишат такова писмо. Така те могат да се освободят емоционално и психически от хора или събития, които им пречат да бъдат жизнени и щастливи.
Какво от семейството си пренесохте и пазите устойчиво в живота си извън България?
Този въпрос навдига в душата ми една приятна емоция на любов и усещане на топлина. Пазя корените си! Символично те се изразяват с любовта, която нося и изпитвам към семейството, близките, приятелките си от детството, към празниците като Великден, Трети март, Коледа. От всяко пътуване в България си нося български подправки, някои любими неща (може би ще прозвучи малко смешно, но си нося слънчоглед, от ракията на татко, луканка за мъжa ми), от рецептите на майка и много положителни емоции от срещите си там. Това, което винаги съкровено ще пазя, са корените ми, българският дух, с които се гордея. Мъжът ми казва, че имам борбен дух и че съм малко „бунтарка“. Навярно защото идвам от борбен народ, българския. Въпреки че съм родена в София, винаги съм живяла в Панагюрище. Град с велика история: Априлското въстание, Райна Княгиня.
