Поставя си за цел да „трансформира“ Павел с развитието на действието, но той (като всеки в тази възраст) се оказва ужасно упорит. И на Деляна ѝ се налага да го последва. Докато бронята и на двамата не се пропуква.
Деляна сякаш не се страхува да свали за малко скафандъра, с който индивидът се отделя от външното (според един психолог). Дори това да значи челен сблъсък с близкото ни минало от зората на 90-те, дооформили особеностите на народопсихологията ни: „Всички рани рано или късно зарастват, но оставят белези. Така и трябва. Защото трябва да помним. Нашето общество има много белези. Раната от 90-те е една от най-пресните. Трябва да помним, че сме ги преживели… и сме оцелели. Да оцелееш, все пак е победа.“
Самата тя изглежда напълно уверена, че ще оцелее на бойното поле на литературната сцена, където тече надпреварата за създаването на ГБГ (Големия български роман). Или иначе казано, романа, който ще върне всичко българско и родно към автентичност, към езика, корените, миналото, историята. Шеговито се заканва, че „Шестият пръст“ е само загрявката. Но веднага допълва: „Извън шегата – не е нужно големият роман да се връща към „българското“. Може просто да се върне към човека.“
Не я притеснява, че безсрамно откровеното ѝ мнение относно характера на родната литературна сцена и пропастите, които зеят между читатели, критици и писатели, може да бъде приета като сквернословие.
„Реакциите, дори негативните, по принцип са нещо чудесно. Това означава, че организмът е жив.“ Според нея „добрата литература може да изскочи отвсякъде – в жанровете, между жанровете, отвъд жанровете. Има нещо много красиво в честната битка за вниманието на читателите. И в тази битка всички средства са позволени.“
Поглеждам я отново. И усещам спокойствие. Тази нестандартна жена със завидно чувство за хумор може да си позволи всички средства. Дори да рови надълбоко в раните, които често лекуваме с напълно неподходящи лекарства. Без значение дали това е измислен сценарий или житейска приказка.
Усещам, че все още съм в паяжината на света ѝ от думи, който носи на плещите си. И все още не съм сигурна дали успяхме да си кажем всичко. Да превържем всички отрязани шести пръсти, от които сме се лишили заради съвременните закони на общуване.
Какво говоря… разбира се, че не сме.
