Деница Дилова: И изкуственият интелект има принос към писането ми

Новият роман „Себеподобните” е фин, но точен разрез на едно възможно и неизбежно бъдеще

Ако сте чели предишните „Дневният живот на нощните пеперуди“, „Безумецът от Таро“, „Тънкости на приготвянето“, „Перфектна колода“, ще сте наясно, че Деница владее тънката ирония, с която прави точен портрет на човека в различна, а понякога и неизбежна ситуация. Това важи и за „Себеподобните“. Би било плоско да го определим като любовна история, поместена в бъдещето, където светът е Мета и там милиарди успяват да открият щастието. Но точно така ще започнем.

„Действието в романа „Себеподобните“ се развива утре, като това „утре“ спокойно може да е след два месеца. Засегнала съм всичко – ежедневието, отчуждението, загубата на ценности, объркването, разделянето на хората на дигитални и такива, които са си добре с телефоните с копчета. Има един много напреднал технологичен свят, както и част от света все още изпитва недоверие към новото или пък не може да си го позволи – в романа си срещам двата свята. В много развитите страни се използват непознати за нас дигитални услуги, които ще дойдат тук сигурно след две и повече години. Може би на следващия ден след отпечатването на романа той вече е бил ретро. За няколкото седмици, докато книгата чакаше оформление и отпечатване, се промениха доста неща, например рязко се промени развитието на нашумелия чатбот Chat GPT, в момента се шуми около телевизионните говорители ботове, а някъде вече хора летят с дронове. Всичко това ще ни залее много по-скоро, отколкото си мислим. Но готови ли сме? Първоначалната ми идея беше да напиша нещо, което да въздигне книгите, в центъра на историята да стои вманиачен в четенето мъж, чиито размисли да са основа на романа. Дори не смятах, че се нуждая от сериозен сюжет, напоследък романите без сюжет привличат вниманието ми. Исках пътешествието на този мъж да е изцяло в главата му, а не в реалния живот. Бях готова да поема риска, когато ме питат за какво се разказва, да не мога да обясня. Въпреки всичко, когато започнах да визуализирам героя си, да го съживявам във въображението си, той взе да говори, да се движи и да си намира начин да излезе от моя замисъл, даже се влюби. Наложи се да вкарам сюжетна нишка, като прецених, че ще я объркам така, че отново да не може с две изречения да се преразкаже историята. Вдъхновението ми е дошло от всички книги, които съм прочела. Романът е отзвукът от тях у мен и грижата какво ще стане с книгите и поезията в бъдещето.

Проучвания не правих в онзи смисъл – да търся конкретни теми и да чета по тях, непрекъснато ми попадаха статии за бъдещето, статии за изкуствен интелект. Видях в интернет случайно и видеото, в което е планирано да раждаме деца в нещо като стъклени утроби с натискане на копче – контролирано и безопасно. Може би сега, докато ви отговарям на въпросите, вече някой да се е родил в тези изкуствени утроби. Няма нужда от специални проучвания по тази тема, след като всичко, което беше подходящо, ме заливаше отвсякъде в мрежата. Знаете, едно от предимствата на търсачките е, че когато си потърсил нещо по дадена тема, след това ни се поднася ежедневно от всички възможни места. Очевидно темите ме намираха и така обогатявах и романа. Ето че и изкуственият интелект има принос в написването, той също ме е водил.“

„Когато ми дойде някаква идея и искам да я видя на хартия, на момента знам тя достойна ли е за цял роман, или ще стане разказ. Затова и се редуват при мен ту разкази, ту роман. Първо идва идеята, после решавам. Всичко е подчинено на историята в главата, тя самата ти задава и жанровото определение. Нямам любим жанр, нито планирам да пиша до края на живота си, в смисъл да се отдавам оттук нататък на нещо. Пиша всеки ден поне по едно изречение, понякога написвам двайсет страници и после си мисля, че ми се полага почивка. Има месеци, в които не бутвам компютър. Това е доста добре за самото произведение, след това го прочитам с други очи и го написвам по-добре. Нямам ритуал. В момента пиша последния си тематичен сборник с разкази, но темата засега е тайна. Започна с един сън преди три години, запазих си идеята, но не я започнах веднага. Тогава започнах романа. Някой известен писател (вече ми се губи кой беше) в книгата си за писането твърди, че трябва да се пише само една книга и докато не я напишеш, да не се занимаваш с друга. Смятам така да направя и сега ще се концентрирам над започнатото.“

Кога и как стартира любовта ти към писането?

Със сигурност късно, след като навърших трийсет. Започнах с кратки неща, пусках в интернет, човек не е сигурен, очаква другите да кажат дали става този текст или не. Сравнявах моите текстове с други, престраших се да участвам в конкурси за кратка проза, получих и първите награди. Някъде съм го споменавала – видях своя мисъл отпечатана в книга. Естествено, ядосах се много, но ставаше дума за едно изречение, което бях сложила в профила си в сайт за аматьорска литература. Това някак си ме извади от виртуалното писане, казах си – щом този човек се е осмелил да издаде това, да го подпише, значи е добро. Тогава реших, че мога да издам книга, преди това не бях си и помисляла за нещо такова.

Кое е най-интересното, различно и неочаквано място, където си срещала хора, които четат книгите ти?

Мои читатели ми изпращаха снимки как четат книгите ми от плажове и далечни страни, в които живеят или пътешестват. Даже първият ми роман плава с една яхта няколко месеца в другата част на Земята. За мен най-странни са местата, на които съм писала – например докато вървя по улицата (диктувам на телефона си изречения, които после слагам в текста).

Кой от романите си искаш да видиш филмиран?

Всичките и веднага ще обясня защо. Докато пишеш, ти живееш с героите си, толкова ясно ги виждаш, че заживяват около теб. За мен ще е истинско предизвикателство да ги видя през чужди очи, а това става само в киното. Иначе с мненията от читатели не е ясна картината какво всъщност ражда чуждото въображение след сблъсък с твоето.

Ако животът ти беше филм, кой ще те изиграе?

Който и да ме изиграе във филма ми, ще се справи по-добре от мен. Може би някой филм на Уди Алън, защото обичам абсурда във филмите му, даже може той да ме изиграе.

Коя е книгата, която ти се иска да беше написала?

„По-широко поле за борбата“ на Уелбек. Един пример за страхотна книга, която не може да се преразкаже. Сюжетът е абсурден за роман, никой друг не може с такъв сюжет да напише нещо толкова приятно за четене.

Последните неща, които слуша, чете и гледа?

Все още не слушам книги, чета в момента биография на Джеймс Джойс, стигнала съм до момента, в който е готов с „Одисей“ и го предлага на издатели. Шокът за всички е бил голям. Гледам и какво ново и хубаво излиза в киното, но то не ми допада. Най-добрите в бранша започнаха да правят сериали. Въпреки че мина доста време от излизането на „Младият папа“ и „Новият папа“, гледам ги отново и продължават да са ми връх, даже смятах, че нищо друго не може да ме впечатли, но „Белият лотос“ (особено вторият сезон) е шедьовър.

Кои са моментите, които те направиха това, което си днес?

Смъртта на родителите ми и порастването на децата ми.

Spread the love
More from Зорница Аспарухова
„Отмяната“ – секс, лъжи и Никол Кидман
На 53Никол Кидман продължава да е от онези жени, които напомнят за...
Read More
0 replies on “Деница Дилова: И изкуственият интелект има принос към писането ми”