Определят Деница Дилова като „едно от най-ярките пера на съвременната българската литература“ и това е клише – макар да е вярно като повечето клишета. В книгите ѝ няма да срещнете маниерно интелектуалничене и екзистенциална поза. Нито лексиконни мъдрости за живота, които вървят добре с Фейсбук и селфи. Няма да намерите и самоцелна скандалност или драма, макар предпоследната ѝ книга – „Безумецът от Таро“, да върви по тънкия ръб между желанието и мрака. Перото на Деница не крещи и не се бута с лакти. То е леко и естествено като дишането, като всички важни неща в живота. Оплита в невидими паяжини, чертае непознати пътеки, забива се неусетно в теб като игла във вуду кукла – чак до сърцето, чак до финала, когато си поемаш дъх и си казваш: „Какво беше това, по дяволите!“
Говорим си с Деница в една мрачна октомврийска сутрин на чаша кафе и си представяме, че е слънчев октомврийски следобед някъде в Италия, а чашите са с розе. За новата ѝ книга, за Таро, Ходоровски и несъзнаваното – без предварително подготвени въпроси, без предварително подготвени отговори, ей така, да видим къде ще ни отведе тази пътека.
Какво искаш да те питам?
Чувствам ли се писател и в кой момент започна тая криза.
Чувстваш ли се писател, Денице?
От време на време имам чувството, че съм само това. Слава Богу, бързо ми минава. Късно започнах да пиша, което е добре. Представям си писателя някак по-зрял човек, завършен, по-малко суетен. Но ако приемем, че писателят е наблюдател, който има качествата и въображението да пресъздаде това, което вижда, по интересен начин, то тогава в някакви периоди от време съм писател.
Как съчетаваш чувството да си писател с останалата част от живота, битовата? Казвала си ми, че не искаш да работиш в медии, за да пазиш вдъхновението си за истинското писане…
В момента си търся работа, която да е чисто механична, да не изисква въображение и творчество. Да не давам сърце и душа, както се казва, всичко това да си го запазя за след работа, когато искам да си допиша нещата, които съм започнала. Медиите ме изтощаваха, не ми се пускаше компютър след работа. Дори една семпла статия ме изтощаваше и ме пълнеше с яд към мен… как съм се хванала в тоя капан.
Кога реши, че искаш да пишеш „истински“, отгоре ли ти се спусна, осени ли те, или постепенно узря?
Първо видях моя мисъл, излязла в чужда книга, това беше доста отдавна. Беше взет мой израз от един сайт за начинаещи автори. Много се ядосах, реших да не споделям в интернет нищо ценно. Реших, че като се натрупат интересни неща, аз ще си ги издам. Но това все още не беше изобщо писателски процес. Истински такъв процес усетих след пет години, да кажем, сякаш съзнанието превключва на някаква честота и изразите, които идват, са много по-различни от тези, които използвам в ежедневието. Взех да ги записвам и да ми се появяват и образи, които ги изговарят. Това е доста невероятно сега, като го разказвам, но беше така. Примерно спирам на светофар и докато чакам, идва някаква идея. Ако не я запиша, я забравям след 5 минути. Научих се да вадя веднага тефтер. Така ми се родиха идеи за книги, разбира се, цялото написване не е в тази честота. Беловата нали се пише с ума. Части от книгите ми – важни части, са писани така на улицата. Или веднага след събуждане. Също и преди заспиване. Не мисля, че това се спуска отгоре, а пак е рожба на моя ум, но от по-неосъзнатата му част.
Най-баналният въпрос – какво те вдъхновява и пали, откъде ти идват идеите?
Oтвсякъде. Примерно за първия ми роман („Дневният живот на нощните пеперуди“ – бел. ред.) идеята дойде при разговор с един приятел, споделих, че не искам да работя това, което работя, че където и да ме наемат, ще искам друго. Нещо в тоя дух. Там се сетихме, че може хората да сменят работата си за кратко време на доброволни начала. Работното ми заглавие „Непорочна практика“ взех от една скучна среща в администрацията, когато един участник вместо „порочна практика“ каза „непорочна“. Беше се объркал. Аз веднага го запомних и си казах – ще напиша нещо, звучи добре. Така че навсякъде има идеи, стига да слухтиш за тях.
За втория да питам ли?
Вторият („Безумецът от Таро“ – бел. ред.) ми беше мечта. Исках нещо с драма, любов, но да не умира никой на финала. Тъкмо се бях увлякла по Таро. И бях прочела великолепен френски роман, в който мъжът беше много влюбен, но предаваше жената, която рискува семейството си. Реших да обърна сюжета. Женският ми образ да е обсебен, обичащ, но да е предател. А романът е „Дявол в тялото“, на 17-годишния Реймон Радиге.
