Четенето помага ли на писането, или напротив?
О, много ми помага. Но докато намеря подходяща книга, може да мине година. В момента чета автобиографичен роман на Алехандро Ходоровски и съм обсебена от идеята да пиша за поети. За абсурдни неща и хора. Не подозирах, че в Чили е имало такъв откачен период, в който хората само чакали да свършат работа и го удряли на поезия, пиянства, пърформънси. Някак отделно, извън света, тази държава е живяла като бохем. В този период, когато в Европа са трещели бомби и Втората световна война е съсипвала изкуството, са родени едни от най-ярките им имена в поезията и литературата. Всичко – пейзажът, бедността, жестокостта, всичко е толкова долнопробно и велико едновременно, наситено и пълнокръвно. Тази книга съдържа всичко, което може да ме вдъхнови. Откакто я чета, пиша пак в тефтера. Много ме е страх, че съм я преполовила и после не знам какво ще правя.
Да разбирам ли, че вече замисляш следващата книга за поети, за абсурдни неща и хора?
Да. Пиша нещо, без да знам какво ще стане. Също имам идея за още две книги, обаче не е задължително да ги напиша. На едната даже имам само заглавието, но ще го запазя в тайна, да не го видя издадено.
Ти си човек, който чете поезия в 7 сутринта, докато останалите сумтим над кафетата си още несъбудени. Това създава ли ти по-особена нагласа към света, слага ли ти друг вид очила, писателски?
Така е. Спокойствието, че днес нищо друго няма да правя, е великолепно чувство. На практика някой отстрани ще каже -гледай какъв безполезен човек. Но аз днес да се чувствам изключително пълноценна и завършена.
Каква част от себе си вграждаш в книгите? Всъщност исках да кажа „разкриваш“, но виж как ми дойде, като момите, дето са вграждали сенките им в мостовете и чешмите…
В първата вградих доста. И то по неузрял начин, леко истеричен. Във втората пък се опитвах да не го правя, да бягам, да намеря друга жена и да се въплътя в нея. Сега в сборника с разкази никаква ме няма. Това е успех за мен. Има писатели, цял живот дрънкат едни и същи неща, смятат, че да са себе си във всяка книга е върховна тяхна задача и народът чака да се разголват по пет пъти в годината.
Страх ли те е от такова разголване?
То не е страх, смятам, че е немощ. Ако го правя пак и пак, имам проблем със себе си, а не съм писател. Както казва Бегбеде, „писането е терапия, от която проблемите ти се задълбочават“. Затова искам изцяло да махна Деница, пробвах разкази от мъжка гледна точка и мисля, че се получават. За мен висша литература е женските образи, които Ишигуро е постигнал в „Никога не ме оставяй“. Как е възможно мъж да напише това? С майсторлък, ето как.
Дойдохме и до сборника с разкази („Перфектна Колода“, който излезе през октомври – бел. ред.). Казваш, че е най-добрата ти книга до момента…
Ако смятам, че следващата книга е по-зле от последната, не виждам смисъл да издавам пак. Разбира се, че ще казвам, че новата е по-добра. Чисто стилистически, а и като експерименти с различни стилове. Досега не бях писала фантастични сюжети, доволна съм от това, което се получи. Сборникът е много добър, а корицата е смущаващо хубава.
Пишеш за картоиграчи, и то със завидни познания. Ти самата карти играеш ли?
Някои от игрите ги владея, за други се наложи да се консултирам с крупие. Гледала съм на живо бридж турнир, национален. Съпругът ми е картоиграч, понякога го придружавах. Цялата ни младост беше събирания на карти, при които самата игра не ме е впечатявала, а картоиграчите като образи. Харесва ми да се осланяш на това какви карти ти се падат. Освен това непрекъснато намирам карти, единият ми разказ се върти около това. Намирам карти на улицата, сякаш ме подсещаха да седна да пиша. Може би сме тук в резултат на голяма игра на карти някъде, в този дух е фантастичният ми разказ.
Ако приемем, че съдбата ни раздава картите, как разиграваш твоите – като добре обмислени ходове или като игра на шанса?
За дребни неща – добре обмислена ръка. За важни неща – шанс. Наскоро хвърлих ези-тура, за да приема или да откажа едни пари, не бяха малко. Падна се да ги откажа в полза на това да продам идеята в бъдеще за много пари. Не знам дали сгреших, че послушах шанса, ще стане ясно след година поне, може и повече.
Коя е твоята игра?
Моята игра е да следвам абсурда. Колкото по-абсурдно, толкова по-ценно ми се струва, усещам го мое.
В тази книга пишеш за карти, в предишната пък пишеше за таро. Имаш ли някво специално отношение към картите – като символи, като носители на архетипни образи, мост към несъзнаваното?
Явно имам, дано с този сборник съм приключила с разговорите с карти, които водя. Обаче сега в книгата Ходоровски се занимава с Таро и май няма край това. Необяснимите неща ме привличат, а картите Таро са си необясними.
Коя карта от Таро си?
Кралица на жезлите – тя е вдъхновение, енергия. Добра и позитивна жена каквато съм аз, ха-ха.
Темата на броя ни е „тъмната страна“. Ти как се разбираш с твоята, добра и позитивна жено?
Онзи ден в един филм, беше по истински случай, пееха една песничка по телевизията в САЩ как има нещо у теб, което може изведнъж да те направи добър. Колкото и да си озлобен, това нещо е у теб и зависи от теб. Ей това правя, стоя и чакам нещото да се появи и да стана добра. Иначе мрачни мисли да искаш, имам си ги в пълния комплект, включително към непознати. Как беше лафът, пишеш си някакви неща в интернет, а там някъде някой непознат неудържимо те мрази.
Трябва ли да има „нищожно количество болка“, както казва Буковски, за да е добро писането, или може и без нея?
Според мен за поети – да. За прозата не, трябва да си вляза в честотата на писане. Не си падам и да чета тая проза, изтръгвана от сърцето, обляна в кърви. Да се ползва драма задължително, ми се струва лесен начин да впечатлиш и да въздействаш. Затова не чета и не гледам филми за войни и подобни. Толкова е пъстър животът, красив и невероятен, че моите теми са някъде извън болката или поне нямам намерение да я експлоатирам като основа за писане.
Кое е нещото, за което винаги ще си струва да се пише, независимо от всичко?
Отношенията между хората, независимо какви са те. Там темата е безгранична, дори извън мъж-жена. На 47 години съм и все още те ме изненадват.
