Художничката изля в живописни платна впечатленията и емоциите си от свещения град на река Ганг, експонирани в галерия „Българи“
Върнах се там! Не знам дали ще ида пак някога. Но съм сигурна, че няма да се изтрие нито един спомен от зимата на 2024-та до края на живота ми.
Захванах се да рисувам нещо, което не подлежи на рисуване. Не мисля, че и някой досега е бил толкова безразсъден да го направи. Все пак опитвам! Но съмнението доколко е самомнително или разумно, ме съпровожда от първото грундиране. Такава тема иска освен много осмисляне и можене, и много време. Може би цялото ми оставащо време… И пак не е сигурно, че животът и смъртта подлежат на адекватна образна интерпретация. Приемете тази изложба като някакво усещане за мястото, както и за пътя на човека. Всяка картина е състояние, което подлежи на още трансформации. Колкото повече рисувам, толкова повече искам да не слагам финална точка или даже бих започнала отначало. Вероятно трябва да се върна към Индия с уталожени страсти. Или пък не? Индия задава въпроси, но отговорите ги няма и няма!
Реката може да бъде виолетова, черна или златна, обикновена или митична. Храмовете и къщите по брега може да бъдат магия или белези на изтляването. Хората може да бъдат водачи или жертви. Атмосферата може да е светъл духовен свят, но може да бъде натегната, тежка и уморена от толкова съдби, от толкова посрещания на слънцето, от сбогуването с толкова много души…
Брегът на Ганг е нещо неописуемо! Там всяка вечер се извършват ритуали за изпращането на деня и възхвала на реката, където се събират огромни маси хора. Песнопенията на свещениците, огньовете, лодките, прииждащи и струпващи се край мястото, са вълшебство и унес, връщане към изначалния смисъл да сме живи и дълбока благодарност за това, както и напомняне какви трябва да бъдем. Чувството е първично и ти оставя особен тръпчив вкус, смесица от възторг и тъга, съпричастност към другия и наистина разбърква наслоените ти представи за живота. Утринните ритуали пък започват в пълен мрак, когато само няколко лампи озаряват старите стени край кея. Лодките се носят в тъмнината и мъглата тихо и всичко приключва на развиделяване, когато слънцето се появи над Ганг – искрящо петънце, разливащо розово злато по водата.
Има неща, които седят у теб, някак отлежават, бавно се развиват и всъщност не те оставят на мира. Недоизказани, но силни! За мен това е случаят Индия. С пълното съзнание, че никога няма да мога докрай да вникна в нея, но имам усещането за някаква близост, за нещо, което ме води директно към причината да сме на Земята, и за пътя – по човешки труден, но поне там, на онова място, приет със смирение. Преди повече от 10 години пак бяхме със сина ми там. Обикаляхме Северна Индия с една напълно традиционна екскурзия. Бяхме за по-малко от денонощие във Варанаси или по-точно минахме оттам. Разходиха ни (пак традиционно) с лодка по изгрев. После видяхме (отвън) един кървавочервен храм с маймуни по оградата и… толкова. Но някои гледки така ме разтърсиха, че просто нямаше как да не ида пак.
Една картина не е нещо обективно. Тя не е и илюстрация. Тя носи уменията и неуменията на художника да изрази необяснимото. Тя е неговото желание да запечата поравно чувство и мисъл, породени от сблъсъка с Големите неща, за които трудно се говори.
Разбуждането на града, съживяването му при първата плаха светлина, надигането на спящите по стълбите, силуетът на невъобразимата му архаична архитектура, къпането на хиляди хора в реката, мъглата и маранята, изобщо абсурдността (от наша гледна точка) на това място, в което индийците мечтаят да умрат или поне да бъдат изгорени, за да спрат преражданията им и да отидат направо в мечтания от всички Рай… Пушеците от кладите, спокойствието, упованието, с което се извършват ритуалите, плаващите свещички по водата, старите лодки, набраздени от годините вярна служба, точно като опалените лица на хората, живели дълго на този свят… Влажният нощен хлад и горещата цветност денем, мизерията, но и изобилието на усмивки, мръсотията и красотата, звуците, миризмите, храмовете… Мистиката и в същото време кипящото ежедневие, повтарящо се почти без промяна от векове… Всичко това е нещо обсебващо, нещо, пак казвам, необяснимо, но силно и пленително, което те кара да погледнеш по различен начин на собствения си живот. При първото ни ходене видях и съм заснела една малка, силно наклонена кула, вероятно изоставен храм, към която се връщам в спомените си десетки пъти. За мен Варанаси е тази странна, едва крепяща се кула на къси стълбове, вкопчени в брега. Въпреки всичко тя стои – съвсем ненормално, нелогично, но си е там! Като символ на живота ни, на дългото ни минало и неясното бъдеще… хем почти си е тръгнала, хем пък не се предава. Полуразрушените ѝ колони, наистина като подкосени крака, я държат за този свят. Сега, години по-късно, помолих лодкаря да спре до нея и слязох на брега. Докоснах я. Беше по изгрев с още схлупено небе, с мъгла и дим, с разпилян боклук по земята и лениви движения на сивата вода досами нея. Сякаш стоях до праисторическо животно, полуживо, но все още силно в желанието си да остане още малко поне, но и будещо подсъзнателен ужас от неизбежната смърт. Този малък храм в добавка към всичко казано е в непосредствена близост до Маникарника гат, най-големия крематориум от няколкото в града. Димът се вие, ознаменувайки щастливото избавление от земната тегоба на безброй индийци, 24 часа в денонощието. Лодките, натоварени с дърва за кладите, натежали, се поклащат в очакване, а малко по-навътре се извършва онова плашещо нас, европейците, изгаряне, което за Индия, а и не само там е нито повече, нито по-малко вратата към Рая.
В мрака на нощта Варанаси става царство на сенките – буквално и преносно. Кеят се превръща в мизансцен на странна, малко зловеща даже пиеса. Хората са безплътни фигуранти, всичко придобива друг смисъл след жаркия, трептящ от цветове ден, но ти е трудно да го дефинираш. По реката спира даже движението на осветените корабчета и лодките и тя става дълбоко черна. Пушекът обаче не спира да се носи, а огньовете маркират входовете към Другия свят. Тъмнината скрива ненужното, остава само надеждата, че след няколко часа слънцето пак ще освети всяка следа, оставена от човека, и анахроничната действителност ще се завърне – приказна и въздействаща.
За мен има много красиви места по света, но място като Варанаси надали съществува някъде другаде. Има нещо нелепо в това да пиша за него точно аз, която стоях на брега на Ганг само 3 дни и се движех на разстояние не повече от 3 километра. Лодките също не ме пренасяха много по-далече. Но това е място, което просто усещаш дълбоко и завинаги! Всеки метър е сгъстена емоция, всеки час е вечност. Тежко място! Имаш чувството, че са сложили на гърба ти товар, съдържащ буквално цялата история на човешкия род. Нарочно се въздържам от всякаква фактологическа справка. Фактите така или иначе се забравят. А и те не съдържат в себе си чувства. За мен парче плат от савана, покриващ нечие мъртво тяло, и разпилените по брега оранжеви цветя, които кротки кози пасат след нечия кончина, са достатъчно силен образ на прехода на човека и изобщо символ на ефимерното ни съществуване, изпълнено тук, на земята, с драми, боричкане, жажда за слава, но и надежди, усилия и… вяра. Дали си бил добър или лош, беден или богат, умен или глупав – огънят и реката са безразлични към това и еднакво благосклонни към всички. Ние често го забравяме, но на хората от Варанаси не е дадена подобна милост, те знаят…
40 години преподавах в академията, но все още не зная как се рисуват най-важните неща. Онези, без които човекът би бил само обвивка, архитектурата само камък и дърво, а природата – сбор от химически елементи, подчинени на физиката…
Нечии очи носят в себе си следи от минали животи. И там, в Индия, те буквално се впиват в теб, пълни с тъга или упование, безпокоят те. Хората по тия места смятат река Ганг, мътна и бавна, за истинска жива богиня. Твърди се, че само ако посетиш храма на Шива, греховете ти са изчистени.
В Сарнат, близо до Варанаси, Буда изнася първата си проповед след Просветлението, така казват. В града има над 2000 храма! Как ли се рисува вярата?
Газихме с боси крака в пепелта, покрила пода при Вечния огън на Маникарника гат. Свещените крави лежаха в хлътнатини на земята, досами кладите – необезпокоявани, сънливи, неподвижни… Сега пастелите ми се ронят върху статива, посипват се навсякъде, но в ателието ми. Поръсвам сивия им прах от смесените цветове върху платното. Част от него остава там като следа от напразните ми усилия. Както прахът във Варанаси покрива стълбите, кейовете, хората…
Защо ли пиша всичко това? Вероятно по същата причина, поради която и рисувам – защото не мога да не го правя.
Опитах се да не споменавам думите „духовност“ и „религия“. Не защото са неуместни, напротив! А защото едни такива клишета биха опорочили неназовимото, личното, истинното.
Ганг, с какъвто и смисъл да я товарим, ще продължава да тече… Бях странно щастлива край нея. Слънчевата пътека по водата беше наистина розова. Усетих безвремието!
