Диагноза „щастиехолик“

Спомняте ли си последния път, когато се влюбихте? Или първия път, когато прегърнахте бебето си? Когато получихте работата, за която дори не смеехте да мечтаете? Или когато посетихте онова място, което само сте сънували? Помните ли усещането? Онова светло, искрящо като шампанско и толкова различно от ежедневието усещане, което кара цветовете да изглеждат по-ярки, света – по-красив, а морето – до колене? Е, ами… това е щастието. Да качите снимки на храната си в Инстаграм – не е, съжалявам.

Щастието е в малките неща. През последните години тази мантра ни се набива в главите ежедневно от пишман психолози, обикновени блогърки или хора, които държат на всяка цена да демонстрират пред другите живот като приказка. Облъчването е толкова силно, че в някакъв момент нормалната здравословна досада започва да се превръща в гузност. Да не си щастлив, вече не е лично усещане, а някакъв вид личностен провал. Дори да се справяме сравнително добре с живота си, ако не го валидираме ежедневно пред публика с опъната от ухо до ухо усмивка, не се брои (дали пък всичко това не е някаква конспирация на зъболекарите, как мислите?). Позволено е да сме драматично депресирани, това също е модерно. Но да сме кисели, уморени, тъжни, гневни и претоварени – не, това е признак на лош вкус.

Стремежът към благополучие, добруване и радост е естествено заложен у всяко човешко същество и няма нищо ненормално в него. Кой би искал да страда нарочно (освен шепа мазохисти и още толкова поети)? Разбира се, че ще правим всичко по силите си, за да се чувстваме добре. Но от цялото това навиване развихме

фобия от нещастието

Не само от нещастието, а и от всякакви усещания и преживявания, различни от развихрената еуфория. Както вече слагаме филтри на всичките си снимки, за да изглеждат малко по-така – по-наситени, по-интересни, по-арт – същото правим и с емоциите си. Поне пред другите. Сигурно и около вас има от този тип хора – неестествено усмихнати, неестествено ококорени, неспирно говорещи с висок, клонящ към фалцет глас, бодро подскачащи наоколо като катерици на стероиди, както казва една приятелка. Тези хора обилно употребяват неологизми като „споделеност“ и „сбъднатост“, правят сърце с пръсти по снимките и слагат „щипка любов“ във всичко, което готвят (15 минути преди да го снимат за Инстаграм). Сякаш се опасяват, че ако за миг свалят гарда и не демонстрират супер-дупер щастие, ще изглеждат неуспели и провалени и другите няма да ги харесват.

Страхът да си позволим да бъдем нещастни доведе до паническо ежедневно вкопчване във всяка дреболия, която може да повиши настроението ни незабавно. Братята отвъд океана (откъдето идва тази захаросана вълна) не разчитат на случайността, а на антидепресантите. Ние тук като по-изостанали  залагаме на позитивното мислене. Дните ни са поредица от изключителни моменти – изпълнено с радост събуждане, ароматно кафе, вълнуваща работа, прекрасни колеги, още по-прекрасни приятели, деца за чудо и приказ и любов, която с всеки изминал ден става все по-силна. Философията за „щастието в малките неща“, която е една голяма самозаблуда.

Защото

щастието не е в малките неща

а в големите. В онези, които се случват само няколко пъти в живота и се помнят дълго. В моментите, които ни карат да се чувстваме богоравни. Нямам нищо против дребните ежедневни удоволствия, точно обратното – хедонизмът ми е много близък. Но това са просто дребни ежедневни удоволствия, нищо повече, и да наричаме чашата с кафе „щастие“ е някак обидно за щастието. Обезценява го, обезцветява го и го превръща във фонов шум. Когато се стараем да запълним дните си плътно с малки щастийца, не оставяме пространство за голямото. Даже може и да го пропуснем.

Парадоксът е, че при целия този неистов стремеж към щастие се чувстваме все по-неудовлетворени, самотни и тревожни. Колкото повече се самонадъхваме, толкова повече се отдалечаваме от това, което е заложено в природата ни като емоционалност. Цялата гама от чувства, мисли и състояния. Щастието не е единственото, което сме способни да изпитваме. Освен това също като любовта не е задължително. И точно това го прави толкова хубаво. Когато го осъзнаем и си позволим да бъдем всякакви и да усещаме всичко, ще ни бъде доста по-леко.

Разбира се, това не означава, че трябва да бъдем намусени темерути – е, поне не непрекъснато. Цялостната ведра и добронамерена нагласа към света, живота и хората върши чудеса както за общуването, така и за себеусещането. Нормално е да се стремим да сме балансирани, спокойни и да се чувстваме добре в кожата си. Но

ключовата дума е „балансирани“

В самата идея за баланс е заложена дуалността. Няма как да сме балансирани, ако забиваме само в едната крайност и тотално игнорираме другата. Това изкуствено задържане на махалото от едната страна рано или късно ще го запрати на другата. Колкото по-високо и по-дълго е било там, толкова по-голяма ще е силата, която ще го тласне обратно. И тук вече идва редът на  фармацевтичните компании. А всъщност правилото е много просто  – отрицателните емоции са като земетресенията. Добре е да ги има по-често, за да освобождават напрежението регулярно, вместо да го трупат и да избухнат разрушително.

Позволявайте си да тъгувате, да се ядосвате или да се дразните, без да се страхувате какво ще си помислят другите за вас. Не е нужно всички да ви харесват, да ви се възхищават или да ви завиждат. Не е нужно дори вие самите да се харесвате непрекъснато. Доверявайте се повече на инстинктите и вътрешното си усещане, отколкото на модите и на съветите на някой лайф коуч – в повечето случаи той или иска да направи пари от вас, или надъхването е част от собствената му самозаблуда. Вместо да ръсите „щипки любов“ наляво и надясно, просто се научете да готвите. Баба ви е ръсила в тенджерата само джоджен и чубрица и въпреки това манджите ѝ са били толкова вкусни, че цял живот ще ги помните. Защото ги е готвила за вас, а не за социалните мрежи. „Споделеността“ и „сбъднатостта“ не са нищо повече от кухи фрази, а разбирателството и обичта нямат нужда от чак толкова публика. И накрая – когато показвате сърце с пръсти по снимките, това не ви прави нито по-щастливи, нито по-обичливи, нито пък по-добри хора. Прави ви единствено по-големи позьори.

Spread the love
Tags from the story
More from Дона Делова
Коледата – неизбежна
Съзнавам, че в духа на всеобщата предпразнична еуфория текстът ми вероятно ще...
Read More
Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *