Мечтая за спасение, за опровержение на прогнозите, за ръчно изработено чудо, за още храброст, за още време и за една голяма любов, която да претопи смъртта в злато, казва поетесата, чиято последна книга „Винаги умира някой друг” излезе през май
Като човек, който не чете поезия, намирам за иронично, че най-чаканата от мен книга на последния панаир бе стихосбирката на Димана Йорданова „Винаги умира някой друг“. В тези 100 страници, които излизат точно 10 години след първия ѝ самостоятелен сборник „Жената и мъжете, които бях“, Димана ме кара да погледна не просто към един неизбежен етап от порастването – смъртта, но и към онези малки моменти, в които тя вече ми се е случвала многократно. Като прозрението, което се забива като нож: „Земята ме смуче, земята ме иска. Никой не ме е искал така.“
Да говориш и да пишеш за смъртта, когато статистически си в средата на живота (Димана наскоро навърши 40), не е без причина. Автентичността, с която го прави, извлича от опита си в срещите с нея. Но дори без да се позовава на него, Димана е онова, което духовният свят нарича стара душа – човек с толкова много опит и мъдрост в чувстването, който сякаш е събрал в себе си няколко живота. И макар да не можем да пренебрегнем смъртта в това интервю, с нея ще говорим за живота.
Димана, колко интимни може да са въпросите ми към теб? Всичко в рамките на закона е позволено. Аз не се смущавам лесно, което не ми пречи внимателно да подбирам как да не се смутя.
Повърхностно наблюдение е, зная, но болката ли е твоята суперсила, или способността ти да пишеш за нея? Не е нужно поетът постоянно да кърви, за да пише. Раната отваря врати към себерефлексията, но това, че една врата е отворена, не означава, че трябва да превърнеш в дом нещото зад нея. Животът е движение и непрекъснато болим и оживяваме, и пак болим и пак оживяваме.
Няма как да виждаш света цялостно и да не виждаш жестокостта му например.
Болката е вградена в идеята за човека още от Бог. След греха е дошло изгонването от Рая, след него ни е подарена свободната воля, а оттам нататък през страданието да стигнем до спасението.
Ако с болката би си тръгнал талантът ти, готова ли си да сключиш тази сделка? Може да се пише без страдание, да, но не и без чувствителност. Има поезия на съзерцанието, на любовта, на мълчанието. Страданието е това, което обръща погледа навътре или направо нагоре. Просто трябва време да стигнем до момент в живота си, когато не че спира да боли, но вече болката не е господар, а само катализатор. Изменя скоростта на нещата наоколо, макар да си остава същата в обема си. И може напълно спокойно да съжителства и с радостта.
Талантът не е някаква форма на себемъчение, все пак е дар от Бога. А вече какво правиш с този дар, зависи от характера ти, от уменията ти като човек, от нуждите ти, от травмите ти и от способността да се променяш, за да останеш верен на себе си.
Спомена травми, в едно интервю казваш, че ако не беше посегнала към писането, сега името ти щеше да е етикет върху папка в чекмеджето на някой психотерапевтичен кабинет… Казвала съм доста неща, които звучат умно, но реално нищо не означават. Поезията не ми помогна да се излекувам от травмите си, дори в определени периоди ги задълбочаваше, ползвайки страданието като оправдание за това, че страдам. Маргьорит Дюрас го е казала ясно: „Писането не спасява от нищо, писането те учи на писане.“ Това е. Бих добавила, че моментно облекчение и поле за самоанализ има, но не и категорично лекуване. Лекува само любовта. Светлата. Че дори и тя невинаги успява. Нея не е толкова трудно да я получиш, колкото да я приемеш.
