Димитър Стоянович: Изчервявам се, като лъжа

Фотография Лиляна Караджова

Някъде през 80-те години на XIX век писателят Марсел Пруст попълнил въпросник на английски, даден му от неговата приятелка Антоанет – дъщеря на тогавашния френски президент. Години по-късно този лексикон ще получи неговото име и ще продължава да разкрива любопитни подробности за всеки, който отговори на неговите 31 въпроса. Днес събеседник на DIVA е водещият на Култура.БГ Димитър Стоянович.

Главната черта на характера ми? Предполагам самоиронията. Качеството, което желая да видя у един мъж? Чувство за хумор, базирано върху висока обща култура. Останалото е пренебрежимо. Качеството, което предпочитам у една жена? Абсолютно същото като при мъжа с важното уточнение, че синьо-зелените очи и дългите пръсти биха били вдъхновяващо допълнение. Качеството, което най-много ценя у приятелите си? Верността. Главният ми недостатък? Изчервявам се, като лъжа. Любимо занимание? Фантазирането. Оттам и проблемите в реалния живот. Мечтата ми за щастие? Всички мои близки да са щастливи според своите представи. Не мога да си представя съществуването на лично щастие, без да си обкръжен от щастливи хора. Това впрочем е много сериозен философски казус. Какво би било най-голямото ми нещастие? Липсата на свобода и любов. Какво бих искал да бъда? Цочо Бояджиев казва – трикрако столче. Не се сещам за нищо по-хубаво. В коя страна бих желал да живея? В България, управлявана от хора, които са чели Монтен или поне Братя Грим. Предпочитан от мен цвят? Очите на обичната ми съпруга (смея ли да отговоря друго!). Любимо цвете? Сещам се за един стих на Башева: „Лайкучката също ли е цвете? Нищо друго не цъфтеше там, дето ти си скри от мен сърцето, аз пък исках цвете да ти дам…“ Нещо такова. Предпочитана птица? Ще се опитам да запазя малкото ми останало достойнство, като тук замълча. Но има една страхотна книга с португалска поезия – „В тъжните дни не говорим за птици“ – препоръчвам я. Любими автори в проза? Това ми е далеч по-трудно от въпроса за пернатите. Ще си опротивея сам на себе си, ако започна да изреждам. Любими поети? Същата работа. Герои от романи? Гъбарко. И Бегемот не е лош. Любими героини от романи? Що да не е Рьоне от „Елегантността на таралежа“? Има и още няколко. Предпочитани композитори? Тъй като тази поредица от въпроси силно започва да ме изнервя, вижте колко претенциозно би изглеждал един възможен отговор: След Лист, Шопен, Дворжак, Сметана, Брамс, Бах, Шуман, Орф, Малер, Моцарт, Хумел, Бетовен, Вебер, Дебюси, Делиб, Люли, Равел, Пуленк, Гуно, Сен-Санс, Сати, Прокофиев, Рахманинов, Стравински, Верди, Скарлати, Пучини, Маскани, Росини, Албинони, Жобим, Бийтълс, Боуи, Льогран най-много харесвам Депеш Мод, което според логиката на въпроса ще рече Мартин Гор. Ама е несериозно, извинявам се. Любими художници? Между чудесните коне на анонимния художник от пещерата Шове, последвалите трийсетина хиляди години до настоящето на Кусама и Деймиън Хърст, най-много ме влекат импресионистите и сецесионистите. Моите герои в реалния живот? Починаха. Моите героини от историята? Графиня Батори, авангардна за времето си жена, чийто навик да се къпе в кръвта на млади момичета остава донякъде неразбран от обществото. Любими имена? Владилен (абревиатура на Владимир Илич Ленин), Гризелда, не бих подценил и жена на име Кондулайне. Какво мразя повече от всичко останало? Простотията. Исторически характер, когото презирам най-силно? Доносниците от всички епохи и във всички режими. Военно действие, от което най-силно се възхищавам? Не виждам нищо възхитително във войната. Реформата, която ценя най-много? Надявам се да доживея такава, която да има пряко положително въздействие върху културното (и умственото) израстване на нацията. Иначе от новата история считам Ататюрк за недостижим. Природната дарба, която бих искал да притежавам? Ако можех да свиря на цитра, бих отмъстил подобаващо на съседа с китарата от горния етаж. Как бих искал да умра? С цитра в ръка. Но на този етап не съм планирал сериозно възможностите. Сегашното състояние на духа ми? След настоящия въпросник – тревожно. Грешки, които най-лесно бих простил? Неволните. Девиз? Наскоро осъзнах с огорчение, че не произхождам от Меровингите, което прави наличието на личен девиз доста неприлично. В такива мигове човек трябва да обръща поглед към недрата на народа, от който произхожда, и да се опре на изконни мъдрости като: „На зла круша – зъл прът.“ И до днес не разбирам как една круша може да е зла, утехата обаче е неочаквана – дори народът може да бъде метафоричен.

Spread the love
Публикувано от
Още от divamagazine.bg

Николас Димитров: Обществото е развратено до краен предел

Българин, говорещ 11 езика, написа психологически киберпънк трилър, който рисува мрачно бъдеще...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ