Ел Камино – пътят на една силна жена

Интервю от архива с Петрана Берисот

Петрана е хубавица. Висока, стройна, едрогърда, огнена. Със зелени очи, събрали историите на пътищата, по които върви. Кариерата си започва като модел. По-късно работи като PR на БТК. Учи банково дело и финанси в Лондон, а любовта я завихря и изпраща в Париж.

Познавам я от няколко години, но започнах активно да следя публикациите й във Фейсбук, след като пусна снимка на обръснатата си глава, татуирана с къна. Плетеницата покриваше най-красивото и незащитено място на една жена – тила й.

Попитах я защо се е разделила с тоновете си дълга, гъста коса. Оказа се, че го е направила малко преди да поеме пеш по Ел Камино – свещения път, водещ към останките на свети Яков, един от свидетелите на Преображение Господне. По тази пътека, чиято финална точка е испанският град Сантяго де Компостела, са отпечатани стъпките на милиони пилигрими, тръгнали към Бог и към себе си.

Срещнах се с Петрана в деня, в който тя стъпи на българска земя след пречистващото пътуване в самота.

Петрана, защо обръсна главата си и се татуира с къна, преди да поемеш по Ел Камино?

Така го почувствах. Правила съм го и преди. Предполагам, че тази идея ми идва винаги, когато имам нужда да бъда себе си. Обичам естественото във външния вид, всичко притурено ме дразни. Никога не бих си сложила силикон или ботокс. Тъжно ми е за всички млади момичета, които правят подобни промени, повлечени от общата вълна. Сега, когато съм вече на 50 години, повече от всякога имам нужда да бъда себе си и да се чувствам щастлива от това.

Живяла си в Лондон и Париж, обичаш светския живот. Как реши да тръгнеш към Сантяго де Компостела, да приемеш това самотно предизвикателство за тялото и душата?

Обичам адреналина. Най-голямото предизвикателство за мен всъщност бяха Хималаите, които изкачих миналата година.  Стигнах 4300 м височина – до базовия лагер на Анапурна и малко над него, с малка група, 7 човека. Беше много хубаво, но и ужасно трудно. Денивелацията беше огромна. Всеки ден качвахме по 1000 м. Това беше най-голямото ми приключение.

А Ел Камино? Кога се запали по идеята за пилигримското пътуване?

За пръв път в детството си чух едноименната песен на Лили Иванова. Тогава се зачудих за какво се пее толкова прочувствено в нея. Някой ми каза, че става въпрос за път. И го запомних. После ми преведоха песента, потърсих и информация за Ел Камино. Започна да се формира един особен копнеж в мен – да мина един ден по този път. Поисках да го видя и да го почувствам. Моментът узря сам. В началото на тази година реших, че съм готова.

Пожелах да празнувам юбилея си на този път. Казах си, че мога да отбележа петдесетата си годишнина с 50 дни по Ел Камино. Символично: ден за година. Дори знаците по пътя най-често бяха с числото 50.

Сама ли измина пътя?

Да, сама. Първоначално имаше много желаещи да дойдат с мен и на никого не отказах да се присъедини. Но накрая никой не се осмели и тръгнах сама на 15 юни.

Как се подготви?

Взех две чанти с прекалено много неща. Едната се оказа излишна и се освободих от нея. Организаторите на пътуването са предвидили специфична услуга – не е нужно да носиш сам багажа си, можеш да го изпращаш от „алберге“ до „алберге“, така се наричат хижите. Представляват големи халета с легла на два етажа, в които спиш като в казарма. Има условия, но поне за мен са незадоволителни. Плаща се на място. Има и общински „алберге“. Те са по 5-6 евро, но можеш да оставиш и повече, като подарък – колкото дадеш. В тях има подсигурена и храна, добре организирани са и не се изисква предварителна резервация. Който пристигне пръв, той заема мястото. Оказа се, че аз ходя доста бързо, и успявах да се настаня без проблем.

Каква част от пътя измина?

Целият. От Сен Жан във Франция до Сантяго де Компостела в Испания. Общо 799 километра, до последния извървени пеша. Не съм си и помисляла да взема превозно средство. Всъщност изминах разстоянието за 31 дни. Обикновената ми дневна дистанция беше 30 км, само през първия и последния ден изминах по 5 километра, символично. Ориентирах се по Гугъл картите, които отчитат навъртените километри.

С какво темпо изминаваше по 30 километра на собствен ход?

Сутрин вървях със 7-8 километра в час. С настъпването на деня темпото падаше, защото ставаше горещо. Средната скорост, заедно с почивките, е 4-5 км в час. Някои пилигрими тръгваха в 5 сутринта, но аз стартирах в 7. 

Трябва ли човек да знае езици, за да се оправи по маршрута?

Не. Оказа се, че хора, които не знаят нито английски, нито испански, се оправят доста добре. А и нещата, които искат чужденците, са едни и същи – подслон, да разберат къде има супермаркет, кое колко струва. Въпреки че тръгнах сама, никога не останах без помощ.

Не се ли страхуваше?

Не. Изпитах страх само веднъж, когато се изгубих по черен път с много разклонения в една гора. Смрачаваше се, а телефонът ми падна и се счупи. Обаче някак интуитивно открих маршрута за връщане – нямаше знаци, по които да се ориентирам, освен собствения ми усет.

През какви местности мина?

Всякакви. Има два впечатляващи етапа от Пътя. Първият е минаването на френската граница, когато започва изкачване от 1200 м. После слизането. Денивелацията. Имаше страхотна мъгла, от която не се виждаха дори насочващите табели. Предпочетох трудния преход, Пътя на Наполеон. Той е исторически, през прохода Систерон. Избрах го, защото ми беше по-интересно.

Исках да се полюбувам на Пиренеите, но не успях – не виждах от мъглата дори на 2 метра напред. Беше страшно. От една страна, е мокро, от друга – катериш, от трета – не виждаш нищо. От време на време срещах и други пилигрими. Подкрепяхме се в група, без да си говорим, само вървяхме заедно. Явно и те имаха нужда от подкрепа. Ако единият пропуснеше знака, другият щеше да го забележи…

Spread the love
More from Вида Пиронкова
Александър Георгиев – A.L.E.K.S.: С тембъра на Майкъл Джексън
Има хора, дарени и с вътрешна, и с външна красота. Правят всичко...
Read More
0 replies on “Ел Камино – пътят на една силна жена”