Елин Рахнев: романтик, винаги готов да фалира

Правя единствено и само неща, които ме вълнуват. За да е по-честно, по-вярно, за да съм напълно възможен в персоналната си хармония. За да няма ДДС върху най-светите неща, казва известният поет и драматург

Понякога излъчва екзистенциалната тъга, характерна за самотния бегач на дълги разстояния, но всъщност много хора го обичат. Понякога изглежда дистанциран, но умее да бъде и бохем – от онези, другите, интелектуалните, за които се разказват градските легенди под тепетата на Пловдив и под кестените на София. Може би машината на времето се е приземила преждевременно или е позакъсняла – защото тук и сега Елин Рахнев е последният творец, готов да „фалира от романтичност“. Доказва го и най-новата му пиеса – „Веселата карета“, режисирана от самия него за любимия му театър в Хасково и аплодирана в столицата и в други градове, а скоро и в чужбина. „Живеем или се преструваме? Мечтаем или само сънуваме?“ – въпросите на Рахнев и героите му сякаш нямат край, а опитът за отговори провокира сълзи като „есенция на цялата метеорология“, но и каламбури и скечове. Защото дуелът между духа и материалното – подпечатана знаковост в творенията на Рахнев, е колкото трагичен, толкова и комичен. Защото във „Веселата карета“ има и много смях, в който винаги сме подозирали Елин – заради прочутите му „Фенове“, „Маршрутка“, „Свалячи“, но ни е било страх да попитаме, понеже сме гледали и не по-малко известните му силно драматични произведения за сцена „Боб“, „Прозорецът на Флобер“, „Любов“, „Тест“. 

Във „Веселата карета“ Рахнев дирижира в неповторимия си антидиктаторски стил Тончо Токмакчиев, Мая Бежанска, Димитър Баненкин, дебютанта в храма на Мелпомена Димитър Ковачев-Фънки, Емануил Костадинов, Добриела Попова, Николета Малчева и Стелиян Николов, а музиката на Жоро от “Остава” донотира пиршеството за душата. Финалът е изпълнен с метафори, но всичко е ясно – фалшът е голямото падение на нравите и морала, чиновниците на живота трябва да бъдат позорно изгонени от храма на изкуството.      

Тъкмо тази болезнена искреност и философска деликатност са типични за Рахнев. Те са в стихосбирките му, превеждани на 15 езика – „Съществувам“, „Развяване на минзухара“, „Октомври“, „Канела“, „Зелда“. Те все така вдигат адреналина на всеки, за когото високото естетско изживяване е спасение от безсърдечието на високотехнологичните псевдоотношения. 

„Поезията е пълно несъгласие с общественото съзнание. Тя е начин на живот – още преди да се родиш. Тя е у теб, когато сърцето ти е на километри. Когато се влюбваш по 4000 пъти на минута, когато умираш още толкова на час“, споделя Елин. Той не е поклонник на постмодерния хленч. Не е от артистите, които се чудят как да си изпросят още внимание и грантове – хич не се вписва в толкова актуалните конюнктурни литературни кръгове, отвеждащи към награди, турнета и резидентни програми по света.   

„Живея така, както искам – иначе бих се самоотричал непрекъснато“, разкрива се той. Но не отрича слабостта да се впуска в жестоки равносметки, въпреки че с помъдряването се пробва да я редуцира. Все тегли някакви черти, които нерядко предизвикат нюанси на автонегативизъм (заради спорадичния битов дискомфорт за семейството му), но никога колебания в избора.

Друга запазена марка на Елин е да потъне сред природата на провинцията – в планината или край морето, когато започва да пише. Тогава телефонът му като че ли звъни избирателно – пропуска имената само на онези, които наистина обичат поета. За другите абонатът е извън обхват и не се обаждайте по-късно.

„Понякога се скривам. Няма ме. Не разбирам. Не съм обективен. Нещо ми обясняват, но имам нужда от преводач – заради онези едни и същи консуматори от фитнес интелигенцията, които никога не спират. Но може би вече не предпочитам да протестирам – през годините вкарах много енергия в това да не се съгласявам. Добре ми е така – както винаги е било: правя единствено и само неща, които ме вълнуват. За да е по-честно, по-вярно, за да съм напълно възможен в персоналната си хармония. За да няма ДДС върху най-светите неща“, коментира Елин, който нито съди някого, нито пък сочи с пръст. Но пише в „Тест“: „Светът просто трябва да върви напред. Непрекъснато да се развива. И ти си част от това… Боклуците, отрепките, музикантите трябва да бъдат веднъж завинаги стъпкани, унищожени, изкормени. Жлъчките им да висят от балконите на офисите като слипове – за назидание. От кръвта им да се направи веро или прах за пране, с което вечер да се почистват супермаркетите, моловете, веригите за бяла и черна техника, веригите за офис оборудване… От стомашните им сокове трябва да се произведе боя, с която работещите граждани да лъскат обувките си. От костите им трябва да се произвеждат клавиатури, лазерни и мастиленоструйни принтери, скенери, тонери.” 

Spread the love
Публикувано от
Още от Албена Атанасова

Зорница София: Иска ми се галопът никога да не свършва

Само глупаците не се страхуват, но важното е какво правим със страха...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ