Елин Рахнев: романтик, винаги готов да фалира

Когато фокусът е върху Рахнев, няма как да бъде разделен от Кольо Карамфилов, отнесен „горе“ от „веселата карета“ на младенческите 50. Техният тандем никога „не изтрива облаците от гледане“, както казва художникът от Пловдив. И за двамата страстта да създават е като „връх на планина – изкачиш ли го веднъж, трябва да се вкопчиш в него и да не слизаш обратно, иначе си изгубен“. Тези думи също са на Кольо К. „Нямам никакво намерение да свикна с това, че го няма. А и не мога. Говоря си с него непрекъснато, както и преди. Чувахме се по сто пъти на ден. Кольо К. винаги ме е разбирал – до последния ми капиляр, до последната ми клетка, което е толкова рядко и почти невъзможно“, твърди Рахнев. „Стиховете на Елин са като дълбок кладенец, в който можеш да потънеш задълго – излизането е много трудно“, дефинираше Кольо дарбата на своя авер.

Запознава ги един друг като тях – поетът Румен Леонидов. Годината е 1994-та, мястото на действието – галерия. Разделят се – без да знаят, че това ще се случи – през гадния зимен 7 януари на 2014-а. Докато обсъждат поредната си човешка и творческа съвместност, слушат Ейми Уайнхаус. Може би е било предчувствие, но кой да знае. Тогава, на непредизвестения финал, Карамфилов разказва на Рахнев, че е написал киносценарий по пиесата му „Прозорецът на Йонеско“. „Имаше идеи и за други филми. Понякога съм му бесен за това, че отлетя с гълъба такси“, не се примирява Елин.  

Двамата преживяват невероятни случки. Имат екстравагантен ритуал да си разменят дрехи, шалове, очила. Кольо, който е твърде суетен по много специален начин – малко в стайлинга и перчема на Анди Уорхол, си купува страхотно палто и започва да се фръцка с него от Пловдив до София и обратно. Рахнев, чиито шегички понякога съвсем по „рачешки“ са доста солени, го подкача: „Моето момче, колкото и да се фукаш, това палто на мен ще ми отива повече!“ И Колето го сваля на мига с фразата: „Илински, твое е!“ Елин е на погребението с него, носи го в най-тежките моменти през следващите зими, за да усети физическото присъствие на Карамфилов. „Кольо бе изключение – вселенски артист от висините, което пък дразнеше много останалите. Колкото повече създаваше, толкова по-малко го разбираха, а някои просто го ненавиждаха. Заляха го с предателства. А както обикновено се случва в България, днес всички го славословят и боготворят – ама толкова много, че чак да ти стане неудобно. Много се дразня, когато чуя „загубихме един от големите пловдивски или български художници“. Не, загубихме Кольо К. – един от гениите под слънцето.“

Елин е все така кръвен брат и с Лиза Шопова – втората съпруга на Карамфилов. Подарява на двамата пиесата си „Любов“ – може би защото участва в тяхното запознанство. И оставя на мястото, където е положен Кольо, един екземпляр от „Зелда“. Посвещението върху първата й страница е „На Кольо К., който ме разбираше“.

Рахнев продължава да жали и за Крикор Азарян – учителя му по режисура в НАТФИЗ.  

„Толкова много съм научил от него. Дори най-обикновените ни разговори ми бяха достатъчни, въпреки че с Коко нищо не звучеше обикновено. Споделяхме за какво ли не. Изумяваше се от моята пристрастеност към футбола, но независимо от това с часове обсъждахме мачове, голове, личности. След като гледа „Фенове“ с Валентин Танев и Христо Гърбов, режисирани от Иглика Трифонова – едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали, Коко се обади по телефона и възкликна: „Майна, това е, това е, майна!“ Чисто щастие. Азарян е и от хората, които са били до мен в мъчителни моменти. Той е много повече от учител. Научил ме е, че театърът е спасение.“

Именно Азарян го възпитава във влюбването в текста, преди да режисира. Рахнев следва завета му още в първите си постановки, сред които е моноспектакълът „Речта на селския крал“, който Румен Леонидов пише за Диян Мачев. Елин взима награда в Москва, но тук не се шуми прекалено за този факт.

Рахнев днес отново е „празнично нехаен“ към истеричната социална действителност, но както винаги е висок кавалер към поезията – „по Лорка и по Уитман“. Признава, че продължава да пише само „когато има медицинска необходимост“. Това е почтеното. След магията, повторените и потретени тиражи, библиофилските и колекционерските издания на „Канела“ и „Зелда“, чиито фенове са не по-малобройни от тези на ЦСКА и еуфорията им е също толкова разбиваща стени, Елин е може би по-предпазлив. Очаква следващото със съзнанието, че всичко на този свят е предопределено. Затова презира непрекъснатото гадно драпане, което вони. Според него прекомерните амбиции може да убият прекрасните идеи. „Поезия се пише само когато леко изтрещиш. Най-вече и повече от всичко ни липсва лудостта“, категоричен е Рахнев. Готов е и със следващата си пиеса – пълна със свобода и без съобразяване. Презира лъскавата куртоазия. Убеден е, че сме длъжни да си казваме всичко, докато сме живи – и че се обичаме, и че се мразим. За него ментето дрънчи на кухо, а най-големият абсурд в българския модел е „джимитоморисън, издаден от пайнер“. 

Spread the love
Tags from the story
Written By
More from admin
Даниел Цочев: Важно е да не захлупиш титуляря
Това е принципът на актьора, отказал да повтори Хю Лори заради Емил...
Read More
0 replies on “Елин Рахнев: романтик, винаги готов да фалира”