Балетистът Ервин Есен е едно от изявените лица и част от трупата на балет „Арабеск“. През последните два сезона изигра блестящо ролята на лошия мъжкар Тибалд в спектакъла „Ромео и Жулиета“ по музика на Сергей Прокофиев и постановка на Боряна Сечанова. За него и за балерината Даниела Иванова Сечанова поставя и „Данцон 2“ по музика на Артуро Маркес, в който смесва южноамериканските ритми на тангото с балканския силен нрав в огнена танцувална сплав. С Ервин си говорим онлайн, както е модерно днес, но ни се иска да сме някъде другаде и това другаде да е далеч от ежедневието и коронавируса, да е зелено и пълно с музика. За твърде интересния живот на младия Ервин, за неговите приключения, пътешествия, житейски и професионални преломи – насладете се на танца на думите му.
Как ще продължи балет „Арабеск” след коронавируса, ще има ли нови представления? За новия сезон подготвяме репертоар за десетото издание на конкурса „Маргарита Арнаудова“ за съвременна хореография върху българска музика. На мен ще ми е първо участие в конкурса, ако нещата се поуталожат и влязат в нормален режим. С маски и без допир не може да се танцува.
Как изкара изолацията и карантината тази пролет?
Първият месец беше „от спалнята до дивана, от дивана до хладилника“, и обратно. Ядене, готвене, чистене, гледане на филми. Бях прилежен и изпълнителен. За мен миенето на ръце не е някаква наложена мярка, защото така съм възпитан – като се прибера вкъщи, първо да си измия ръцете и да се преоблека, да не сядам по леглото с дрехи, с които съм седял в заведения, в метрото и т.н. Нормални неща, но това с маските ме тормози все още.
А напълня ли, щом като си готвил и ял толкова много? Всъщност да, качих към 3 килограма, но втората половина на карантината уж лекичко започнах да освежавам къщата си, та направих голям ремонт. Свалих килограмите, които качих, даже повече. Човек е човек, докато работи и се движи. Докато има нещо да прави. В театъра се шегувам, че ако краката ми бяха толкова талантливи, колкото ръцете, щях да бъда премиер солист на Болшой театър. Наистина умея и обичам да се занимавам с боя, да шия, да готвя.
Не мога да повярвам, какво шиеш?
В момента нищо, но умея. Преди да дойда в София, живеех в Бургас и там имах шевна машина в квартирата. Един ден исках да доизкусуря костюма си и я използвах. Не се получи от раз, защото не съм шивач все пак, но се понаучих и стана доста прилично. Така ми се получи и с ремонта на апартамента, с всички тия шпакловки. Интересно ми е и когато е имало майстор вкъщи, винаги съм го наблюдавал кое как прави и като дете винаги съм питал, ровил, пробвал… Любопитен съм.
Разкажи ми откъде си и как попадна в София?
От Кърджали съм. На 36 години. Не ми идва да кажа, че съм турчин, защото по никакъв начин не съм свързан с Турция, но съм. Корените на моето име са немски обаче. Чувствам се българин, но майчиният ми език е турски, а родният – български. Родителите ми и двамата са турци. Дядо ми се казваше Али и било голямо напъване да ме кръстят на него, но чичо ми предложил Ервин – нещо различно от Хасан, Али… и нашите ме кръстили така. Баща ми бил артист и танцувал, пял в оперети, докато не напуснал страната. Но мисля, че все още се занимава със сценична дейност и е хореограф в едно читалище в града. А майка ми е била служител снабдяване към училищни столове. Докато не я съкратили по време на т.нар. възродитилен процес.
Ти имаш ли спомен от това, което се случи тогава?
Не помня на колко годинки съм бил, но името ми, както и на всички други, бе променено. Бях Емил и имам зелен паспорт с него, майка го пази. Нямам ясни спомени, но родителите ми са загубили работата си, брат ми имал някакви проблеми. Събрали сме си багажа и сме тръгнали за Турция, както няколко стотин други изселници, но затворили границите и сме заминали за Швеция, защото татко покрай театъра имал някаква връзка във Финландия. Станало ясно обаче, че не можем директно да летим за Финландия, а първо до Швеция. И по една или друга причина оставаме там. Аз живях над две години в Швеция. Бях тръгнал и на училище. Почти го бях научил шведския, обаче бях започнал да забравям българския. А турски тогава не съм знаел, защото нашите умишлено не са ме учили, за да не се изпусна някъде по улиците тук, в България, защото е било забранено. Вкъщи винаги сме си говорили на български. Турски започнах да научавам в Швеция от другите турчета, деца на емигранти.
Как ти се отрази завръщането в България?
Пак ме записаха в първи клас. Имах много проблеми, защото образователната система в Швеция е различна – учебният процес протичаше сякаш ние сме решили какво да правим и да учим. Там, ако ти се ходи до тоалетна – ставаш и отиваш. Ако си гладен – хапваш, винаги имаше на разположение пресни плодове, сандвичи. В България вероятно учителката е била в потрес, че не искам разрешение. А и никой не ми дава сандвичи, плодове. През голямото междучасие – опашка, не можеш да свариш до петата минута да си вземеш ядене, а аз бях доста дебеличък до пубертета и обичах да си похапвам. И примерно съм си взел кифла или нещо друго, бие звънецът, всички се разтичват, а аз не съм се нахранил. Хапвам си, допивам си каквото съм си взел, минавам през тоалетната – вече са минали 10 минути от часа, и влизам, усмихвам се и си сядам.
След седмица викнали майка ми в дирекцията и казали, че тая работа няма как да продължи. Мама обяснила, че не го правя от лошо възпитание, а просто така съм научен предната година в Швеция. И тогава ме отписаха, защото и с материала бях изостанал, и навиците ми бяха различни, а майка реши, че ще е много по рационално да пропусна годината и когато си опресня езика, да ме запише отново. После завърших рисуване и керамика, много хубава база имаше в Средното специално училище „Владимир Димитров-Майстора“. Беше училище за изкуства, имаше и профил музика.
