Хер Шльондорф, кой роман днес ви вълнува и бихте искали да претворите в кино?
Има един немски роман на Лутц Зайлър, „Крузо“, който ме съблазни със своя фантастичен, сюрреалистичен поглед върху остров в Балтийско море, където няколко хипита от Източна Германия прекарват последното лято на демократичната република, работейки в ужасната кухня на социалистически курорт… За съжаление, правата отидоха при една телевизия.
Има ли теми табу в киното?
Да, все повече и повече. Във времената на политическата коректност и на филмите, които се правят, за да се почувстваш добре, всяко нещо, което пречи на крехката хармония на умовете, ни изглежда табу. Наскоро си дадох сметка за това заради главния герой на „Завръщане в Монтаук“ – писател, който аз и Колм Тойбин намирахме за странно истински и приятен, но който бе отхвърлен от публиката поради това, че бил прекалено груб образ на мъжкото поведение… Май човек наистина трябва да внимава при споменаването на неща като пол и раса. Явно съществува доста сериозно чувство за вина – така си обяснявам тази обидчивост.
Кое определя дали дадена история е достойна за филмиране, според вас?
Неочакваното човешко поведение. Ние си мислим, че знаем как се държат хората, и едва след това осъзнаваме, че техните действия невинаги съответстват на нашите очаквания. Накратко – аз обичам истории, които променят виждането ни за света.
Коя тенденция в киното ви провокира повече – развитието на новите технологии или пълният отказ от ползването на ефекти и трикове?
По-скоро бих избрал второто, но да не бъде прекалено радикално. Все пак всички се зарадвахме, когато усещането за филм стана по-бързо, звукът – по-ясен, и с помощта на техниката новата ера стартира. Но в един момент технологията се превърна в своя собствена цел; младите режисьори се хвалят с това, че знаят как да боравят с нея, но забравят за основите на киното… За сценария, оформянето на историята, актьорската игра.
Познавате ли съвременното българско кино?
Българската лента „Урок“ (под режисурата на Кристина Грозева и Петър Вълчанов – бел.ред.) е първото заглавие, което ми идва наум, но всъщност съм гледал доста ваши филми. За жалост често забравям заглавията. Това, което ми харесва, е да откривам непознати лица и нови начини да се покаже противоречивостта на емоциите. Разнообразието не е суетно понятие: човек трябва да иде в държави като България, за да го открие. Ах, спомням си за един филм за триъгълника между България, Гърция и Турция, където се произвежда прекрасно вино!
Смятате ли, че с екранизацията на романи киното може да научи младото поколение да чете повече или тъкмо обратното?
Добър въпрос. Кой знае! Първоначално филмите са лесен начин да си спестиш четенето и въпреки това да се докоснеш до литературата. От друга страна, когато дъщеря ми беше тийнейджърка и изгледа „Тетрадката“, тя си купи книгата, прочете я няколко пъти и наистина се запали по романите… Истината е, че в днешни дни младите четат по-малко, но това важи и за възрастните. Запознаването с литературата се превръща в елитарно занимание, но пък е толкова възнаграждаващо, че откриеш ли го веднъж, няма как да спреш.
Бихте ли прочели книга, която е филмирана, за да проверите дали фантазиите ви не са по-силни от тези на режисьора?
Не, когато чета, аз не мисля за екранизацията. Но има много филми, добри или лоши, които ме накараха да се поинтересувам от конкретна книга. Наскоро препрочетох „Гепардът“ в оригиналния вариант, само и само за да „чуя“ гласовете там… Някои немски класици, най-вече Клайст, ги препрочитам, защото знам, че няма как да бъдат екранизирани, и все пак не мога да разбера защо.
Книга или филм? И кое трябва да е първото?
Всъщност книгата. Инфлацията на постоянните аудио-визуални потоци, на които сме изложени по цял ден където и да отидем, ме кара да съм скептичен към филмите като цяло. Жалко е, че го казвам, след като киното все пак беше моята религия… Сега предпочитам по-суровите книги. Докато ги чета, се чувствам повече себе си.
Вашият живот е като книга; кой бихте искали да го екранизира?
Били Уайлдър би се присмял на сериозността ми, пък и мразеше да адаптира романи, защото, както и истинският живот, те нямат драматургична структура. Така че в моя случай Жан Руш, етнологът, би бил по-добър избор.
