Когато мисля, че нещо не е редно, просто си повтарям като мантра: „нека всички цветя да цъфтят.”
Текст Темз Арабаджиева
Aко Ерих Мария Ремарк е наричан последния романтик на своето време, то в ерата на емотиконите, бързооборотната слава и анонимния „хейт“ писатели като Галин Никифоров ми се струват все по-рядко явление. Истински последни мохикани на онази представа за самотния писател, отдал живота си на творчеството си. Признат и от критика, и от читатели, Галин Никифоров е автор на романите „Добро момче“, „Умерено нежно“, „Къщата на клоуните“, „Фотографът“, „Лисицата“, а прожекторите сякаш наистина се насочват към него с появата на „Тяло под роклята“ – книга, която предстои да видим филмирана като минисериал. И въпреки положителните отзиви, заявки за интервюта (като това) и покани за събития, самият Галин сякаш съвсем не хае за това какво мисли този или онзи за него. Важното е да разкаже своята нова история. При това с почти фанатична отдаденост.
Само преди седмици на пазара излезе новият му роман „Черна светлина“ – болезнена история за родителството и мъдростта, която само онези необратими събития и извървяната Via Dolorosa след тях може да донесат. Когато си мисля за Галин, в главата ми изникват хиляди познати заглавия. Извадени от контекста на сюжета им, те всички звучат някак достоверно – „Мъжът от високия замък“, „Добрият Галин Никифоров“, „Светът според Галин“… Има нещо дяволски мистериозно в този отдалечен от суетата на големия град чешит, който разбира от филми почти толкова, колкото разбира от литература (да се чете – ужасно много) и който винаги успява да изтърси нещо така, че да разбие клишето за писателя интелектуалец, говорещ за литература единствено сериозно.
Споменаваш в няколко интервюта, че една от причините да напишеш „Черна светлина” е, че почти никога не се говори за чувствата на мъжете. Къде според теб се чупи комуникацията между двата пола? Защо понякога мъжките емоции остават такава енигма за жените?
Защо според мен, мъжете са ограничени от повече социални шаблони по отношение на поведението си отколкото жените. Може да звучи странно, но самоубийствата при мъжете са около три пъти повече от тези при жените, което доказва това твърдение. Ние си оставаме „черна кутия” по отношение на болките, чувствата и емоциите си, защото така сме възпитани. Да не говорим, че жените много по-добре се справят с болката – някак умеят да я сложат до себе си, да я опознаят, да я приемат и по този начин да израснат; при мъжете не е така, ние често не знаем накъде да поемем, когато ни се случи нещо лошо; пропиваме се, ставаме разрушителни, нараняваме себе си и околните. Но ако трябва да смекча всичките тези констатации, мога да кажа, че всяко поколение мъже става все по-открито и по-толерантно, все по-чувствително, което е добра тенденция, защото така и жените са доволни и комуникацията, за която ме питаш, става все по-естествена. Аз също съм мъж, но понеже съм писател, имам индулгенцията да говоря свободно за чувства и емоции, което е много удовлетворяващо. Надявам се и другите мъже да намерят своите начини да изразят себе си, когато е нужно и когато смятат за необходимо.
Темата за прошката е широко застъпена в романите ти. Умеем ли да си прoщаваме според теб?
Не, не умеем. За да простиш, първо трябва да се смириш, а това обикновено е много трудно и е почти в противоречие със сегашната ценностна система на цивилизацията ни. Един английски психиатър беше казал, че в едно общество почти винаги пробиват нарцистичните и патологичните личности – тези, които не забелязват другите хора и не се съобразяват с нищо, освен с желанията си. Обикновено „звездите”, които обожаваме, са точно такива, но заради блясъка им не умеем да видим недостатъците им. Да, понякога се умиляваме от нечия добра постъпка, но това е само фрагмент от цялата картина, а тя според мен никак не е розова. Точно за тези неща пиша в романите си. За мен осъзнаването на същността на човека е съизмеримо с това да се смириш и да приемеш наученото за живота. Не говоря за това, че ако на някого ударят шамар, той непременно трябва да обърне и другата си буза, но със сигурност всеки от нас трябва да си дава сметка какво причинява на другите и най-вече на тези, които са му причинили болка. В „Черна светлина”, както и в предишния ми роман „Тяло под роклята”, част от моите герои умишлено са трансгресивни, точно защото искам да накарам читателите си да ги приемат и да се опитат да бъдат толерантни с тях, да разберат, че всеки човек си има своите причини да бъде такъв, какъвто е, и никой няма право да го съди. По този начин искам читателите да израснат – чрез мъничко виртуална болка, чрез потапяне в мрака на човешката природа, чрез широката гама от противоречиви чувства, които трябва да изпитат, докато четат романите ми.
Препрочиташ ли след време книгите си и как ги виждаш от позицията на времето?
Препрочитам обикновено само части от тях, части, за които по една или друга причина съм се сетил, почти никога не чета целия роман, но не знам защо. Това, което осъзнавам по отношение на написаното през годините, е, че всеки роман е бил стъпало към следващия и ако единия го е нямало, то тогава този след него също нямаше да го има. Понеже винаги съм живял доста изолирано и сравнително малко „вредни смущения” са ми влияели, мога спокойно да кажа, че тенденцията на развитието ми като писател е била плавна и равномерна. Което със сигурност (и с усмивка на уста) значи, че и упадъкът ми също ще бъде такъв. Проста логика…
Имало ли е момент, в който си съжалявал, че се занимаваш с писане?
Е, от време на време се ядосвам и мрънкам за някои неща, но като цяло никога не съм съжалявал, че съм се отдал на литературата. Това е като в хубавия брак – когато имаш някакъв сериозен проблем и започнеш да се ядосваш на съпругата си и тя на теб, понякога започваш да се питаш защо изобщо си се оженил за нея, но когато това отмине, дори не се сещаш, че си си задавал този въпрос. В писането ми харесва най-вече това, че докато проучвам някои аспекти от историите, които разказвам, винаги научавам нови неща, а след като книгата излезе от печат, се срещам с различни хора и посещавам различни места. Освен това чрез романите си преживявам неща, които не бих преживял, ако не се занимавах с писане, да не говорим, че по този начин се чувствам пълноценен и изпълнен с тихата страст от разказването. Може би не е най-добрият начин на живот, защото съм социално доста уязвим, но мен ме удовлетворява. Съществуването ни е много повече духовно изживяване, отколкото физическо – поне според мен…
Ако приемем, че Уитман е прав с думите „в мен има множества”, какви са Галин Никифоровците, които живеят в главата ти?
Може би Уитман е имал предвид, че всички сме свързани, което е вярно и много красиво, и е добра отправна точка да припознаем себе си в другите и другите в себе си. А колкото до моето „множество” в действителност става дума за точно обратното – за изтриването на Галин Никифоров. Тази способност – да изличиш себе си, за да може в освободеното място да се настани друг, е задължителна за всички писатели и актьори. Това е игра на емпатия и съпричастност, която се учи с времето. Трябва да можеш да усещаш как се чувстват другите и да го пресъздаваш. За да си убедителен, трябва на някакво вътрешно ниво винаги да защитаваш героя си, независимо какво прави и какво чувства той, после трябва да правиш същото и с другите си герои, които понякога са в противоречие с него. В психологията има един много добър трик, който аз често макар и повечето пъти несъзнателно използвам – нарича се „огледалният метод”. Просто повтарям движенията и мимиките на другите хора и улавям начина им на говорене – интонация, паузи, жестове. И така успявам да почувствам на дълбоко ниво човека срещу себе си или този, за когото пиша, и макар и за кратко се превръщам в него. Много вълнуващо е, но понякога е и малко страшничко…
Има ли нещо в българската литература, което те дразни?
Май не, колкото и да е странно. През годините е имало, но после винаги съм разбирал, че това е проблем и на всяка друга литература, включително и на най-добрата. Ако все пак трябва да изтъкна нещо, може би това е, че се издават прекалено много книги. В Англия на 2000 ръкописа се издава само един, а при нас това съотношение е може би 50:1. Прекалено е, но въпреки това не ме дразни. Скоро прочетох една хубава мисъл, която ми легна на сърцето: „Нека всички цветя да цъфтят.” Когато мисля, че нещо не е редно, просто си я повтарям като мантра и това ми действа много добре. Няма кого да съдя за каквото и да било; не и в литературата.
Как изглежда светът днес според Галин Никифоров?
Както светът според Гарп! Постиженията на науката ни дадоха възможността да живеем много по-вълнуващо, по-комфортно и по-лесно от предците си. Но има предразсъдъци и безумни политици, които искат да заличат всичко, постигнато дотук. Във всеки един момент този свят е плод на усилията на всички осем милиарда души, които крачим по Земята, така че единственото, което можем да направим, е да го приемем такъв, какъвто е и какъвто сами сме го създали. Ето, че накрая пак стигнахме до смирението. Май няма как да минем без него!
