Все покрай границите на Република Турция с Армения, Иран, Ирак и Сирия са концентрирани най-ранните следи от човешката цивилизация, като „звездата” е Гьобекли тепе
Казвам си, че Горна Месопотамия трябва да се преживее; не стига само да се знае, че е „люлка на човешката цивилизация“. Още повече че тази цивилизация в същинската част от долината между Тигър и Ефрат успя да заличи голяма част от артефактите, доказващи съществуването на високо развит разум. Говоря за Ирак, в момента недостъпен за редовия любопитен турист. Затова се включвам в обиколка на Югоизточна Турция, примамена най-много от Гьобекли тепе. Но докато стигнем до него, започваме от Карс, кацайки там с полет от Истанбул. Тук започва историята на Багратидското арменско царство през IX в пр. Хр. и
„Златният век” в историята на Армения
Изкачваме се до крепостта, откъдето се открива панорамата на неголям и неособено красив град, през който протича едноименната река, приток на Аракс. Намираме се на близо 2 хил. м надморска височина на Арменското плато и дълго няма да слезем по-ниско.
Забележителностите в Карс освен многото видове сирене са Кюмбет и Фетие джамия, построени като християнски черкви. Кюмбет е издигната в края на Х век и е посветена на 12-те апостоли – образите им са изсечени върху каменните стени. Сега е част от по-голям ислямски комплекс и е уж музей, след като е била за известно време джамия. Същата е съдбата и на Фетие, чиито лукообразни куполи и камбанария са били разрушени, за да се издигнат минарета на тяхно място.
Карс е репетиция за истинското представление на древното арменско величие, съсредоточено в древната арменска столица с три букви, към която се отправяме на следващия топъл и слънчев ден. Пътуваме по перфектни пътища сред пустош, където живеят може би най-бедните хора в тази част на Турция. Чудим се какво пасат многобройните стада крави и овце сред пейзажа в жълто и охра, тук-таме изпъстрен с остри камъни. Съвсем до крепостните стени на град Ани има малко селище със същото име. До мизерните по всякакви стандарти къщици се извисяват покрити с найлон грамади – изсушените кравешки изпражнения, приготвени за отопление през идващата дълга и сурова зима. Толкова е странно, че тъкмо на това пусто и неблагоприятно за земеделие място е имало 100 хиляди души през Х век, когато цар Ашот Трети премества столицата от Карс. В разцвета си Ани има над 1000 черкви, впрочем само техните стени са оцелели при земетресението през XVI век, сравнило града със земята. Около 50 от черквите са частично реставрирани, както и първата в Анадола джамия, построена тук след завладяването на района от Алпаслан. Първият зороастрийски храм в Анадола също е наличен, макар от него да са видни само четири каменни колони.
Сред останките на Ани кротко се разхождат крави, пак се чудим какво пасат. В ограждащите го проломи се виждат пещери, свидетелстващи за по-стара цивилизация под него, датирана от периода Урарту през 900 г. пр.Хр. Любопитно за тези, които произвеждат въпросите за „Стани богат“, е, че Ани всъщност носи името на богинята на земята Ан, почитана от древните урартци. А потомците на неговите обитатели го гледат от отсрещния бряг на река Арпа, гранична между Труция и Армения.
Наснимали църквите на Светия Изкупител, на крал Гагик Свети, на Св. Григорий, на Тигран Ханенски и на Абугамрент в магичната светлина на Арменското плато и древната столица, продължаваме към езерото Ван и едноименния град. По пътя се наслаждаваме на гледката към бялата шапка на Арарат, на който казват, че от време на време се появявало арменското знаме. В някаква част от пътя се провижда и Малкия Аратрат (3896 м), чието изкачване било по-трудно от това на големия му брат с височина 5137 м. Колкото до написаното в Битие 8:4, че Ноевият ковчег е заседнал върху планините на Арарат, няма данни, че това се е случило, въпреки че международни експедиции са тършували за останки по тези места. А и написаното в Свещеното писание може да касае не самия връх, а цялата планинска област, в която е съществувало
древното царство Урарту (Армения и Източна Анатолия)
Без да излизаме от неговите граници, правим отбивка от пътя, за да се вкараме в една по-нова епоха, разглеждайки двореца на Исхак паша (никаква трудност да запомня името му покрай това на бившия израелски министър-председател Ицхак Рабин и на нашия Ицхак Финци), наричан османския Версай на Изтока. Османският бейлербей е започнал да го строи през XVII век. А е завършен след почти 100 години във вида, в който е включен в предварителния списък на ЮНЕСКО. Разположен е на скалист хълм с около 2000 м надморска височина, за да може оттам да бъде контролиран старият Път на коприната. Прозорците и терасите са подредени така, че да бъдат огрявани през различните часове на деня. Казвали, че дворецът наблюдава слънцето така, както пашата наблюдава поданиците си.
Той наистина е изключителен и различен дори и с това, че каменните декорации по стените съчетават елементи от ислямското и арменското и персийското изкуство. И с живеещите в него легенди, една от които за любовта на Исхак паша с девойка от арменско семейство.
Ние сме единствените чуждестранни туристи тук, тълпи от местни разглеждат двореца, снимат се пред тюрбето (гробницата) на пашата и се греят на слънце, разпънали масички и столчета за пикник.
Много обичат по тези места да си правят пикник или както бил казал Ердоган, да се въргалят и да си чешат тумбаците. За целта по бреговете на езерото Ван са изградени нанизи от беседки, а колко то е красиво, както и содено-солено, ще установим на следващия ден.
В хотела ни посрещат с жива музика и с едно пламтящо кюмбе, зер вечерите са доста хладни. Не мога да разбера дали ни вземат за руснаци, или просто такъв е репертоарът, но акордеонът свири руски частушки, преливащи в мелодията на Bella ciao.
Ставаме рано, за да се изкачим на цитаделата, откъдето се открива гледка към града, заобиколил я като подкова, отворена към езерото.
Небето е показно-образцово, Ван го отразява лазурносиньо. Крепостта пък кокетно се оглежда в музея с огледална тъмна фасада. А вътре – всичко, открито при разкопките на древния град Тушпа, столица на Урарту, по-сетне и на по-късните арменски царства.
Преди да се запознаем на живо с прословутите вански котки, отглеждани в специална къща, се пускаме в ювелирна работилница. Голямо изкушение са сребърните колиета с нечетен брой висулки-символи и амулети. Успокоявам пулса си с един ароматен ябълков чай. И – при котките! 50 женски, 15 малки и неизвестен брой мъжки обитават доста голяма къща, част от едната ѝ стена е стъклена, за да бъдат наблюдавани чисто белите
с две различни очи и обичащи да плуват котки
Съвършено безразлични към опитите да бъдат снимани, те се занимават с котешките си работи. Имат си и ограден с мрежа двор, от който мирише като от клетката на лъвовете в зоопарка. Не им завиждам, и те са пленници на защитата на породата и на забраната да бъдат отглеждани извън ареала на Ван, камо ли да бъдат изнасяни.
Предстои ни среща с още един ендемичен животински вид – перления кефал, единствената риба, въдеща се във водите с твърде високо съдържание на натриев бикарбонат и сол. В ресторант на брега дават риба на скара и представете си – бира! Все още не сме навлезли в дълбокото, където не само не се сервира алкохол, но и дори да си го купиш на поне три пъти по-висока отколкото тук цена от рядко срещани магазини, обозначени със син цвят, се смята за противоестествено да го консумираш на публично място.
Вкусен е перленият кефал, като морска риба. А в улова му рибарите си имат тайнствен съперник – като всяко уважаващо себе си голямо езеро Ван разполага с чудовище. Дори капитанът на корабчето, с което отплаваме към остров Акдамар, твърди, че го е мяркал – било змиеподобно, с внушителни размери. С надежда се взираме в спокойните води, които, казват, през зимата вдигали вълни докъм два метра. От острова, където обикаляме арменската царска черква на Светия кръст, също се озъртаме за тъмна сянка в езерното огледало. Уви, нищо. Но омагьосани от почти еротичното видение на голите хълмове, подложили хълбоци на есенното слънце, слушаме песента на турската група Art Diktator „Van Golu Canavari“, която обобщава: „Истинските чудовища не са в езерото, те са между нас!“ А кажете, кое не е така?
