Излезе от печат първи том от сборника „Ходене по буквите“ от Марин Бодаков. Той съдържа избрани статии от едноименната колонка във вестник „Култура“, писани през периода 1997-2013 г. – литературни рецензии за български и преводни книги, анализи на събития с явно влияние върху българската култура от този период, коментари по важни дебати. С други думи, това е книга с много потенциални определения, всяко от които ще е вярно.
Книжните събития в края на всяка година – и особено панаирът – припомнят как книгата може да бъде новина, бизнес, подарък, повод за среща, за разговор, удоволствие от прочита, наслада от съзерцанието на физическото тяло, начало на размисъл, на нова идея… и какво ли още не.
Остава обаче въпросът кога потокът от книги и книжни събития се превръща в литература, в национална литература. Аз бих казала – когато книгите и събитията са осмислени заедно с връзките помежду си.
У нас литературната история много трудно забелязва настоящето. Трудно го превръща в разказ – включително и защото това е жест, който носи със себе си убийствена отговорност. Литературните истории на настоящето, доколкото съществуват, се задоволяват да изброят автори и събития, които така или иначе са вдигнали достатъчно шум, за да не могат да бъдат пропуснати. Рядко, всъщност, включват елемент на анализ или на откривателство – напр. на литературни стойности, които са били пропуснати в многотията. Освен това литературните истории обичайно разглеждат българската литература като нещо отделно, независимо от преводната.
Настоящият сборник „Ходене по буквите“ е нещо различно. Той представлява литературна история, съставена от пъзела на свидетелства, писани на момента – статиите от колонката на Марин Бодаков „Ходене по буквите“. Описаните в статиите творби са подбрани не заради шума, който са вдигнали покрай награди и други подобни (който в повечето случаи тепърва е щял да дойде), не според това дали са български или преводни, от утвърден или начинаещ автор, писани тук или там – а просто според литературната си стойност. Марин Бодаков подбира най-качествените книги за дадения момент – и говори за тях с ерудиция, литературен талант и чувство за хумор. И с искреността, която извънредно много ценеше като качество на критиката – дотолкова, че да й посвети отделна книга. Ето този сборник показва защо това качество е важно – защото събрани една след друга, тези рецензии не могат да скрият дали си бил искрен в оценката си или конюнктурен, дали действително си видял качество или си се поддал на рекламни, приятелски и пр. сметки. А тези писани в „Култура“ рецензии продължават да стоят вярно и убедително. И да съставят, кадър след кадър, една много пълна и жива картина на българската литература от 1997 г. до 2013 г. – картина, рисувана на момента, не само за отделни книги, а и за събития като панаири, дискусии, премиери, текущи литературни спорове, литературни награди и скандали.
„Ходене по буквите“ описва и анализира нашата литература като процес. Тя смесва български и преводни книги, защото преводните участват в създаването, всеки път наново, на българския език. Внасят теми, внасят критерии. „Ходене по буквите“ подхваща темите от конференции и кръгли маси и ги търси в книгите, в устройството на литературния панаир, в поведението на читателя. Отбелязва накъде затъва „Аполония“, какво се случва с критиката след нейното излизане от медиите и вливане в интернет. Маркира с насмешка опитите за литературни скандали – и отбелязва опитите за достойно поведение насред тях. Сама поддържа висока летва – на ерудицията, на гъвкавия, пластичен критически език, на многообразието от критически жанрове (забележете колко разнородни са като формат тези статии!) и най-вече на журналистическата етика.
Въобще – тази книга съдържа това, което се случваше с нас като литературна общност. И което, ако бъде забравено, просто няма да даде плод при все най-добрите ни намерения.
***
Не е ли разстроена самоличността на Празниците на изкуствата „Аполония“? Всеотдайният навик на организатори, участници и публика не преправя ли фестивала в една мощна рециклираща машинария, бълваща минало?
В стремежа си към признание у нас поетът Кадийски безогледно търси скандал. Но книгата му едва ли ще го постигне. Тя дори не може да обиди този, когото иска.
Подробният ми преразказ на „Професия читател“ от Бернар Пиво служи единствено чрез една готова формула да очертая фигурата на трагично липсващ на българския пазар медиен играч. Защото персонажът на литературния журналист е крайно необходим, но как той да се появи, щом като всички сме оплетени като свински черва?
В резултат крее не само зародишът на книжния пазар, креем и самите ние.
Войната продължава да се разгаря, твърди Фуко, и в самите властови механизми или най-малкото е скрита движещата сила на институциите, законите и реда.
Лириката на Изет Сарайлич е политическа. Тя материализира ужаса пред срутването на един балансиран „свят от несвоевременното бъдеще“, какъвто може би беше Югославия.
…кои литературни авторитети са предмет на достатъчен медиен консенсус, та да бъдат изпратени (и „обезвредени“) в „живата класика“.
И още: как едни автори се групират с други автори срещу трети автори…
И още: кои от тях медиите споменават най-често… И още: какво от литературна Варна, например, бива забелязвано от медиите в литературна София, какво въобще остана от регионалните медии. Но най-вече трябва да следим какво се случва с фигурите на читателя и на критика; доколко те се вписват в развръщаните от малките литератури медийни стратегии; и дали всъщност днес те вече не са напълно изтощени…
