Моите герои винаги ще питат какво е любовта, казва известната писателка
„Оказа се, че да имаш талант, е нелека задача. Защото, ако случайно някой го забележи, винаги има последствия и животът ти се променя“, пише в дневника си Джована Бел – героиня в дебютния роман на Яна Борисова „Чудна лятна нощ“. При авторката на пиеси, разкази и сценарии обаче всичко е неслучайно и закономерно: още първата й драматургична творба – „Малка пиеса за детска стая“, през 2007-а предизвиква малка революция на родния „Бродуей“, а традицията се налага с „Приятнострашно“, „Хората от Оз“, а сега и с „Господин Нощ“. Всички, гледали едноименните спектакли в Театър 199 или „Тихи невидими хора“ в Младежкия, или „За теб“ в „Азарян“, знаят: Яна завладява душата на публиката, защото говори за любовта като за магия. Нейните творби са като дълги любовни писма. „Понякога си мисля, че в този разпадащ се свят единствено любовта остава устойчива величина. Единствено тя ми се струва извор на чисто вдъхновение“, мотивира се писателката, която в „Чудна лятна нощ“ споменава и за едни мрачни държави, в които грозотата, тъпотата и простащината са национална ценност, а творците са принудени да оцеляват и на никого не му пука за тях, докато крещят без глас, че животът без изкуство би бил абсолютно непоносим. Дотук с директните социални послания – Яна никога не ги натрапва, а умело си позволява да ги разтвори в романтиката, в онези изречения, смисли, сентенции, които поднася така, сякаш излизат от собствените ти ум и сърце и когато ги четеш или слушаш от сцената, си казваш лекокрило: „Абсолютно правилно!“ Борисова е сдържана само в едно говорене – за самата нея. Знае се, че 15 години е куратор в семейната галерия „Катини“, че е работохолик, че пръстите й сами се носят по клавиатурата, сякаш някой й диктува „отгоре“, че все още й се случва да се изчервява, защото „свян“ е сред нейните думи фаворити, а тя понякога изпуска от контрол големите емоции. „Бъдещето е нещо, което мислех, че мога да контролирам, но се оказа, че много съм се объркала“, признава Яна в „Тя, Цветана Манева“ – книгата, която написа за изключителната актриса заедно с Георги Тошев.
Ето какво сподели и премълча Яна Борисова пред D!VA.
Яна, с тази външност на актриса защо избрахте да завършите „История на изкуството“?
Защото имах изключителен интерес към тази специалност и отношение към изкуството като цяло. Най-вероятно на избора е повлияло и семейството ми, в което всички бяха хора на изкуството. Що се отнася до външността, никога не съм смятала, че тя е достатъчна причина, за да бъдеш актриса например. За тази професия се изискват множество други качества и най-вече лична необходимост и вяра, че ще успееш да разказваш истории, които вълнуват със средствата на театъра или киното. В книгата си Цветана Манева говори много интересно за това и я препоръчвам на всички.
Имало ли е моменти, в които сте били на косъм да се пробвате като художник?
Работех в семейна галерия, която вече не съществува. Преди 15 години. Тогава, честно казано, не ми е хрумвало да опитвам да рисувам, защото нямам никакъв талант за това.Но обичах да пиша. Правех го в свободното си време и се чувствах много добре с това свое хоби. Един ден реших, че нещото, което истински ми доставя удоволствие и най-точно ме изразява, е писането. Превърнах го в професия и никак не съжалявам.
Имахте ли усещане, предчувствие или сън, преди да седнете и да напишете „Малка пиеса за детска стая“ – вашата първа пиеса?
Честно казано, не съм имала предварително усещане, а по-скоро използвах повода: конкурса за камерна пиеса „Славка Славова“ на „
Театър 199, за да опитам да създам драматургичен текст за сцена. Две неща си спомням от това време. Първото беше, че моят приятел и колега – актьорът Вежен Велчовски, ме подкрепи и много ми помогна. Интересно, че година по-късно режисьорът Галин Стоев го покани за една от ролите в първата ми пиеса. Сега, петнайсет години по-късно, самият Вежен Велчовски поставя като режисьор „Малка пиеса за детска стая“ в театър „Невена Коканова“ в Ямбол. Второто, което си спомням, е, че пиесата се изля на един дъх. Това е история, която явно ме беше вълнувала отдавна и нуждата да я споделя в крайна сметка се оказа силен мотив за писане. Оказа се вярно решение и за мен самата, и за пиесата, която е поставяна в много държави и на много езици. А спектакълът на Галин Стоев се играе вече петнайсет години в Театър 199, откъдето започна всичко.
В какви мигове от живота сте разпознали знаците, които съдбовно обръщат посоката?
Премиерата на първия филм от поредицата „Междузвездни войни“, който се казва „Нова надежда“, е на 25 май – датата на моя рожден ден. Без коментар! Ако махнем това, за съжаление, никога не съм имала способност да разпознавам съдбовни знаци, ако изобщо ги е имало. Много ми се е искало да осъзнавам важни процеси или събития в момента на случването им, но уви! Може би силата ми е да ги тълкувам или да ги анализирам много, след като са отминали. Или просто да ги измислям. Много от писателите правим тъкмо това – разказваме за миналото и за съдбоносността му в настоящето.
Все така ли сте фен на „Междузвездни войни“?
Това конкретно никога няма да се промени. Мисля, че ключът е в думата „фен“. Ако имам шанса, някой ден бих разказала на създателите на тази поредица как успяха да спасят душите на няколко поколения деца, живеещи по онова време зад „желязната завеса“. Защото без „Междузвездни войни“ ние никога нямаше да допуснем, че човек може да има фантазия и че тя би могла да бъде с космически размери. Обичам епични истории за добро и зло, разказани със смелост и мащаб. Завиждам на авторите им, които имат творческата мощ да измислят цели светове със собствени закони, правила, морал, култура, спортове и езици, и герои, които успяват да направят живота на милиони деца и техните родители много по-интересен.
Почти в детска възраст, едва на 25, сте се борили с последиците от инсулта, сполетял съпруга ви, който в онзи момент е само на 30. Как се променихте оттогава – успявате ли да надмогнете страховете, които със сигурност дебнат някъде в засада в подсъзнанието ви?
Драматични събития от подобен мащаб са много сериозно изпитание за всички участници и няма как да не оставят следи и емоционални последствия. Но ми се струва изключително несериозно да говоря за страховете и промените, настъпили при мен, след като живея с някого, на когото му се е случило това нещо. Начинът, по който той се справи, и човекът, който е в момента, са достойни за възхищение и огромна любов. Ако трябва да говоря за последици от онази злополука, по-скоро бих казала: изпитвам благодарност, възхищение и любов.
