Емоцията невинаги е най-добрият съветник, казва основателката на компанията MDL, най-големия ритейлър на модни марки у нас, който отбеляза с впечатляващо елегантна и бляскава галавечер 30 години от създаването си
Фотография / Костадин Кръстев-Коко и архив на MDL
Зад всеки детайл от събитието – модно ревю, изпълнения на виолончелистката Магдалена Петрович и пърформанса на прима балерината Марта Петкова заедно с премиер солиста Никола Хаджитанев и солисти от Нациналната опера и балет, както и на избора на гостите – прозираше почеркът на Илияна Алипиева, управляващ собственик на MDL, която смятам за дама, задаваща кодовете на елегантния и красив стил и начин на живот не само през мрежата от модни бутици, но и през профила си във Фейсбук и блога си fashion insider.
Преди доста години, озовавайки се с Илияна на специално организирано от професионалист събитие, тя посочи с чашата си увисналата с няколко сантиметра накриво покривка на масата, върху която бе сервиран кетърингът: „Това аз не бих го направила така!“
Перфекционистка и в най-дребния детайл не само в облеклото, а и в поведението си, Илияна вдига високо летвата и в общуването. С присъщата на първите дами на Царство България светска изисканост тя събира в дома си отбрано общество от хора на изкуството, интелектуалци, бизнесмени, политици, много от които са не само клиенти на бутиците на MDL. Тези, които я познават отдавна и отблизо, твърдят, че Илияна е верен приятел за дълъг път, какъвто всеки би бил благословен да има.
Когато я каня на интервю за D!VA, ѝ казвам, че не ми се ще да говорим за бизнеса ѝ. Иска ми се да узная повече за нея самата, личност сложна и интересна, реализирана и вдъхновяваща. Дали се е получило, всеки читател „сам да си преценя“.
С голямо модно ревю MDL отбеляза 30 години от създаването си
Каква беше Илияна преди 30 години, когато пое по пътя на бизнеса с мода? Обсебена от работата си. Не знаех къде замръквам и къде осъмвам. Опитвах се сама да хвана всички процеси, да науча всичко за естеството им, за да мога след това да ги прехвърля на други хора. Не си представях, че мога да изисквам от някого нещо, което самата аз не зная и не мога. Доста голяма тегоба и отговорност носех на плещите си, което беше и време- и енергоемко.
И стигащо до маниакалност.
Ти искала ли си някога да имаш някаква артистична професия? Зная, че можеш и да плетеш, и да шиеш. Да, и да тъка мога. Баба ми Яна беше отговорник за това. При нея прекарвах лятото. Не ми беше любимата баба, но на много неща ме научи. Голямата ми драма бе, че бях тежко леворъка.
Пишех от дясно на ляво и не можех да разбера къде бъркам. До трети клас не знаех какво искат от мен. Цялата борба да обърнат природата ми според мен е оказала много голямо влияние върху възможностите ми.
Баща ми искаше да свиря на цигулка, учителката каза, че не може да ме учи, не може да се оправя с мен с тази лява ръка. Какво да правиш, като си опак, си опак! Записах се да свиря на китара. В ЦУМ единствената беше една крива, буквално „сделана“. Като обърнаха струните, се обърка и акустиката ѝ. Не зная дали, ако не ме бяха така пресирали да използвам дясната си ръка, нямаше да съм художник, не чак като Леонардо, но…
Влизаше ли в плановете ти правото, или то беше избор на баща ти? О, аз винаги съм била адвокат. Все някаква правда гонех. Приятелките на баба ми казваха „адвокатката“. И това остана нереализираната ми мечта. Но правото беше абсолютно мой избор. Михаил Андреев, последният ми великолепен преподавател, който може да те вдъхнови за тази наука, на първата лекция каза: „Правото е изкуство за доброто и справедливото.” Как да не го учиш! Никога обаче не станах адвокат, а моята най-добра приятелка ме уверява, че така е по-добре. Просто е много трудно да оцелееш в тази среда, нямаща нищо общо с романтичните ми представи, създадени от филми, театри и романи.
Коя е осъществената ти мечта? Във времената, в които живеехме, смятахме, че завинаги ще сме под ръководната роля на Партията. Машината те форматира, знаеш, че няма защо да се напъваш, че нямаш шанс. Дядо ми кулак, баща ми безпартиен, аз никога не съм била член на БКП… И като се смениха изведнъж условията, ми се проясни най-големият дефект на системата – че нямаш никакъв хоризонт. Знаел си, че ще завършиш университет, ще имаш работа, ще вземаш заплата, ще направиш вноска за лека кола. Изведнъж – оправяй се сам! Беше много жестоко. Точно като в приказката за Буратино – той беше мъничък и мислите му бяха мънички, мънички…
Мисля, че това ме беляза завинаги. Останах си мъничка. Имаше време, когато, след като изградих бизнеса си в България, ми предлагаха да отида в Румъния, в Турция. Но не посмях. Не го виждах как ще стане, защото бях тясно скроена.
А как нацели точните хора, с които работиш и досега? Това бе някакъв шанс или помощ от съдбата. Събрахме сговорна дружина, все луди ентусиасти. Работя с хора, които не ходят на работа, нямат работно време. Живеят с работата си. Ние сме семейство, близки сме и извън работата.
Случвали ли са ти се чудеса, например да си се измъквала от някаква криза с помощ от провидението? Няма бог да ме направлява в пътя ми, знам, че разчитам на собствените си сили. Един съвременен философ казва, че всичко е случайно, неговата теория е, че трябва да сме отворени за неочакваните събития, които той нарича черни лебеди. Те са непредсказуеми и имат огромни последствия в живота. Съществуващите модели са „крехки“, чупливи и трябва да се работи върху отворени за хаоса системи. Това е най-популярно казано.
За кого говориш? За Насим Талеб.
