С мисия да научи българката да обича себе си и с артистичните си аксесоари Ирина Сардарева вече няколко десетилетия вълнува ценителите на стила и класата, а с нея вече е и синът ѝ Георги
Всички първи дами на България носят нейните шапки. Великата комедиантка Татяна Лолова не излизаше без тях. Прелестните творения са акценти в гардероба на Йорданка Христова и на още не една и две звезди от старата гвардия, за които стилът е начин на живот. Артистите във „Великият Гетсби“ и „Вълшебната флейта“ на Софийската опера също пеят в зрелищните аксесоари на Ирина Сардарева. Наскоро тя и синът ѝ Георги са изработили
модели за холивудска продукция
Въртележката е неспирна. Затова известната дизайнерка не може да се начуди на въпроси от сорта на „Не ти ли е скучно?“ и „Знаеш ли какво става в новия сериал?“. Звучат й повече от странно, но любезно спестява коментара си. Заспива и се събужда с идеята за шапките, които планира да създаде. Фантазията й няма почивен ден. „През лятото избухват големите периферии. Цветовете са другият водопад – циклама, бордо, ярко- и тревистозлено. Важното е да има спектакъл. Преди дни булка ми каза, че иска изчистена рокля, но шапката й да е произведение на изкуството и на екстравагантността, та всички погледи да бъдат вперени в нея.“

Всяка година на Петровден се провежда традиционният парад на шапките в София
Ирина се е отдръпнала от правенето на дрехи. Не че в сайта ѝ няма 3000 сета, за които получава поръчки: плетива, дантели, памук, коприна, вълна. Не вижда смисъл да се занимава активно с прет-а-порте, нито да участва в ревюта. Доскоро 12 души са кроели и шиели дрехите – истинска лудост, малка фабрика. „Добре, че се отказах. Щастлива съм, че правя това, което искам – шапки. Те са много по-интересни, в тях е голямото творчество. На 29 юни, Петровден, е нашият традиционен парад. Слагаме
бомбе на Алеко Константинов
и тръгваме по „Витошка“, аплодират ни, снимат ни, адреналинът извира. Една година се събрахме 300 човека. Жените идват с любимите си шапки, за тях е важно да се почувстват красиви. Моята мисия е да науча българката да обича себе си. Първите думи на повечето жени, които влизат в Къщата на шапките, са: „О, това не е за мен, не ми отива!“
Ирина припомня, че опасни за добрия вкус са не само евтините стоки, с които китайците отдавна заливат световните пазари. Тя дефинира и друго тревожно явление – модата не е продукт само на компютъра. „Тя е сложен феномен. Може би заради това съм се затворила в света на шапките, а той е различен. От години участваме в изложението във френския град Косад. Правят го от три десетилетия, канят автори от Европа, САЩ, Азия, Австралия. Невероятен празник с изключителна атмосфера. Ние, шапкарите, не се страхуваме да откраднем един от друг, а тъкмо обратното – споделяме си, показваме си. „Виж дали това цвете ще ти влезе в работа“, „Отиди еди-къде си за материали на по-човешки цени“, „Одобряваш ли новата ми идея“… Когато за първи път попаднах в тази среда, бях шашната – отношенията нямаха нищо общо с тукашните. Попадала съм в безумни ситуации в бутици на дизайнери – крият модели, дебнат дали не ги оглеждаш прекалено дълго, дори питат: „Ама какво толкова сте се вторачили?!“ При нас, шапкарите, нищо не можеш да копираш – дори да повториш, ще е съвсем различно. Всяка декорация, всеки тон, всяка панделка променят визията“, категорична е маестрата.

Дама, останала възхитена в Косад от артистичните и авангардни шапки на Ирина и Георги Сардареви, ги препоръчва на майка и дъщеря, които организират фестивал край брега на Дунав в Бавария. „Прекрасно градче. Всичко се случва в замък, абсолютна фантазия. Наскоро обявиха и конкурс, правят ревюта. Идват колеги от три континента, страхотна енергия. Напоследък
в Америка има ренесанс на шапките
Виж, в Лондон няма как да пробиеш. През XIV век Елизабет I издава указ всички жени над 7 да бъдат с шапки в двореца и в църквите. Англичаните поддържат своята индустрия – ако застана до колега от британска фирма, никога никой няма да купи от мен, та дори моята шапка ужасно да му хареса.“
Ирина открай време съжалява, че българската мода присъства епизодично на международната сцена, но не забелязва желание и мотивация за промяна. Преди няколко години на прет-а-порте в Париж вижда колекциите на 25 дизайнери от Румъния и пощурява. Веднага започва да ги разпитва, защото само на един щанд тогавашният наем е 7000 евро. Съседите са крайно учудени от въпроса кой плаща масрафа. „Отговориха ми – как кой, има достатъчно европейски фондове.“ Сардарева звъни на Жана Жекова, Нели Колева, Жени Живкова и предлага да се организират за прет-а-порте в Париж. Те я упълномощават да се заеме с логистиката. В Агенцията за малък и среден бизнес първо й казват, че няма желаещи да усвоят възможните суми по съответния проект. Тя репликира, че носителките на „Златна игла“ са готови да се представят във френската столица. След като се прибират в София, от агенцията им пращат сметка с огромна сума, а оттам са покрили единствено разходите за щандовете. И Ирина предупреждава колежките си да не подписват въпросния документ. Когато отново получават бумаги за параф, парите са двойно по-малко, въпреки че пак им се струват раздути. „Оттогава името ми е мръсна дума в Агенцията за малък и среден бизнес“, казва Ирина.
„Отдавна не гастролирам и в телевизиите. Последно станах интересна, когато Жоро качи снимка на своята
баба в киевското метро
след началото на войната. Тогава мама беше на 93, сега е на 95. Но не се чувствам ощетена. Не се появявам в събитията на „Златната игла“, не ме канят нито да участвам, нито да гледам. Нито пък някой от „Златната игла“ ми гостува за 25-годишнината на Къщата на шапките. Нямам проблем с това, не чакам потупване по рамото, не изпитвам необходимост. Не можеш да си представиш еуфорията, когато някоя жена ми звънне, за да каже: „Не знаете какво направихте с вашата шапка – за първи път всички ме обсипаха с комплименти, бях героиня на партито, аз съм нов човек!“

За Ирина шапката е преди всичко история. В първия й миниатюрен бутик, който открива в началото на 90-те на малка уличка срещу „Света Неделя“, влизат няколко достолепни дами. Те й разказват как в края на 40-те са ги изхвърлили от работа, защото са носели тези толкова срамни буржоазни аксесоари. „Всичко тръгва от закона за незаконно забогатяване, чиито мишени са не само маститите индустриалци и банкери, но и шапкарите, и кожарите. Вероятно някой е мразел шапките и ги е забранил. Когато през 1978-а пристигнах в България и с Петър започнахме да обикаляме страната, останах слисана и възхитена. И в най-малкото градче виждах виенски мебели и виенски дизайн. През 1946 г. в София е имало
18 ателиета само за дамски шапки
в Русе – 35, във Варна – 12. Между двете войни България е била в Европа. Сега никой не го осъзнава. Комунизмът учи да бъдем скромни. В любимото ни село Гложене 25 къщи са построени от виенски архитекти. Защото в началото на миналия век 200 деца са отишли да учат в Европа, 200 са се върнали, за да работят на ползу роду.“ Ирина е горда, че Георги е избрал изкуството на шапките. Той е от най-колоритните мъже в светския и в деловия график на София. Преди време работи в голяма компания, експерт е в международните икономически отношения. В деня, в който фирмата уволнява 400 души, решава, че повече няма да стъпи в офисите й. И се връща във фамилното ателие. „Само Господ решава дали децата ти ще продължат по общия път. Ако се случи, е благословия. Но въобще не съм го манипулирала. Всеки избира сам в живота. Както аз избрах да живея в България – от любов!“
През юни тя и съпругът й поливат 50 години от първата им среща, съвършено неочаквана и за двамата. Докато е студент в родния й Киев, бъдещият инженер предлага на Наташа, първата приятелка на Ирина, да се видят на плажа. „Но Наташа е от хората, които закъсняват поне с половин час. Тогава се разминават и историята приключва. В края на следващата пролет с нея бяхме тръгнали на театър. Изведнъж в метрото към нас се приближи много
интересен мъж с брада
колоритна вратовръзка и елегантна чанта – Петър Сардарев. Веднага запита Наташа защо не са се засекли и започна да уточнява как да продължат общуването. Да, но Наташка вече имаше гадже. Разделихме се с Петър, а тя беше уговорила да го води на изложба. Излязохме от метрото и Наташа се разпореди: ти ще отидеш. Отидох, а той дори не ме позна. Въобще не ме беше забелязал в метрото. Стана забавно. Експозицията на импресионистите беше страхотна. Скоро след това му показах любимите ми места в Киев, а той поиска да ме изпрати. През следващите седмици продължи да ме изпраща, въпреки че живеех на 40 километра от центъра. В общежитието го питаха дали е взел сандвичи за из път. Два месеца по-късно му казах да си обира крушите – като всеки лют македонец беше развихрил темперамента си. След още два месеца се появи с бутилка шампанско и бонбони и повече не се разделихме!“