На японски фуку означава облекло, но също и успех, и щастие, казва дизайнерът, преживял атомната бомба над Хирошима
Защо наричат Исей Мияке дизайнер, след като творчеството му винаги е било отвъд модата? Този фундаментален въпрос е зададен от The New York Times преди повече от 20 години.
През август Мияке почина от рак на черния дроб на 84-годишна възраст. През целия си живот той е особено последователен в стремежа си да създава дрехи, предназначени за носене. Основната му цел винаги е била да създава изделия, които се адаптират към нуждите на потребителя и улесняват живота му. В крайна сметка не трябва ли модният дизайн да бъде точно това – нещо, което подобрява ежедневието ни!
От създаването на марката си през 1970 г. Мияке прави мода, основана на иновации, красота и традиции. Разширява границите на отношението между текстил и тяло – от иновативните му плисета до дрехите, изработени от единични парчета плат. Във времена, когато модата се е превърнала в обикновен стайлинг, Исей създава облекла, подхождащи за всяка форма на тялото.
Мияке разработва дрехи, отговарящи на специфични функционални нужди: формите им са изобретателни, но практични. Този баланс между креативност и прагматизъм е безпрецедентно постижение. Особено ако се има предвид колко от днешните дизайнери жертват функцията в името на оригиналността. Така дрехите на Исей стоят отлично на снимки (особено на кадрите, заснети от великия фотограф Ървинг Пен), но изглеждат също толкова добре и в движение. Неговата мода е празник на живота: преизпълнена с енергия и радост, което рядко се среща в модата, пише модният журналист Тим Бланкс.
Няма да е трудно да си представим, че любовта му към живота е породена от невъобразимо травматично преживяване в детството. Роден през 1938-а в Хирошима, Мияке е на седем, когато заедно със сестра си наблюдават от един хълм как градът бива унищожен от атомната бомба на 6 август 1945 г. Майка им е тежко облъчена и умира четири години по-късно. Баща им вече е загинал във войната. Вследствие на радиационното облъчване Мияке развива периостит. „Някои хора починаха от това заболяване, но мен ме спаси пеницилинът. Майка ми се грижеше за мен, докато се борех с болестта, и почина малко след като състоянието ми се подобри“, спомня си Исей. Този ужасяващ период събужда у бъдещия дизайнер ново съзнание. Така у Мияке, както и у много негови сънародници, се ражда силното желание да работи за възстановяването на Япония. Ето защо от онзи момент нататък мисълта на Исей завинаги ще бъде насочена към бъдещето, към това, което може да бъде създадено, а не разрушено.
Много преди Хирошима или шик вълната от японски дизайнери в Париж да стане факт през 80-те, Мияке създава първата си колекция през 1963-та. Нарича я „Поема от тъкани и камъни“ и я изработва в черно, сиво и бяло. Една година по-късно завършва Университета по изкуствата „Тама” в Токио и се мести в Париж. Учи в Института за висша мода, който го подготвя за впечатляващия му кариерен път. Започва подобаващо с Guy Laroche, а след това през 1968-а при големия кутюрие Юбер дьо Живанши. Годината е от особено значение, защото точно тогава студентските протести в Париж разместват социалните пластове. Хората търсят повече дънки, отколкото рокли висша мода, предпочитат Ню Йорк пред Париж и това провокира Мияке.
Заминава за Щатите, дълбоко привличащи го като родина на попарта. Намира си работа при американския дизайнер Джефри Бийн на Седмо авеню. Половин година по-късно, открил своето вдъхновение, се прибира в Токио в търсене на нещо, което подобно на дънките би могло да се намести между закостенелите европейски традиции. Открива го в sashiko, техниката на памучно ватиране, използвана от векове за облеклото на работниците. Тя веднага се превръща в негова запазена марка.
През 1971-ва създава колекция с помощта на дизайнера на текстил Макико Минагава. За техен късмет на ревюто присъства прочутата редакторка на Vogue Даяна Врийланд. Нейното набито око веднага фиксира начина, по който са миксирани Запад и Изток. Тя е във възторг от дрехите с иноваторски щампи, вдъхновени от традиционните японски татуировки в почит към мъртвите. Тук те са актуализирани в памет на кумирите Джими Хендрикс и Джанис Джоплин. Благодарение на смелата си заявка Мияке веднага попада в списъка на авангардните дизайнери и за отрицателно време брандът му става един от най-известните и търсени лейбъли в световен мащаб.
„Дрехите не са абстрактни като архитектурата или графичния дизайн – ще каже той. – Те са публично отражение на човешките радости и надежди.“ За Мияке модата винаги е била вид лично освобождаване. „Не вървях по ничии стъпки, така че бях свободен!“ Това съзнание му помага да създаде напълно нов, несъществуващ досега стил. Модата му е нито западна, нито източна и дрехите му не приличат на никои други.
От японската традиция взима удобството, универсалността и многопластовата дреха. Така през 1976-а облича нестандартното си виждане в нов тип моделиране, наречено A piece of cloth (парче плат). Роклите му са създадени на принципа на оригами – заиграва се с гънките и пречупванията, за да постигне невиждани досега обеми. Основната идея е завъртяна около парче плат, с което обгръща тялото с плисиране, огъване, правене на разрези, прикачване на ръкави. Всичко това се случва в прости геометрични форми в духа на неговия принцип за създаването на удобни и свободни дрехи.
„В японския език думата „дреха“ има три различни смисъла – йофуку означава западно облекло, вафуку – японско облекло, и фуку – облекло – разказва Исей Мияке пред списание Time през 1986 г. – Но фуку може да означава и успех и щастие. Затова когато ме попитат кое от тези значения описват моите дрехи, аз отговарям „радост“, защото живея с усещането, че създавам радост.“ Тази философия показва защо при него няма модерност и тенденции. Той е новатор, но е извън модата и затова винаги е крачка напред.
Мияке разработва и гащеризони, вероятно вдъхновени от моделите на американския модернист Руди Гернрайх и неговите прочути монокини. Освен модата обаче двамата споделят още една обща страст – танца. След като приятел на Мияке вижда някои от първите плисета, създадени от дизайнера, се досеща, че са идеални за танци. Така той го свързва с Франкфуртската балетна трупа под ръководството на хореографа Уилям Форсайт. Те дълги години работят заедно, но всичко започва с проектирането на костюми с плисета от полиестерно трико за спектакъла The Loss of Small Detail през 1991-ва. Тогава Исей изследва начина, по който плисетата се движат заедно с телата на танцьорите „като калейдоскоп“, казва той. Мияке осъзнава, че ако танцьорите с толкова различни тела и височина се забавляват така, докато ги носят, на обикновените хора също ще им харесат. От тези експерименти се ражда най-известното му постижение – линията с плисирани дрехи Pleats, Please, представена през 1993 г. Двайсет години по-късно пуска и също толкова успешната мъжка линия Homme Plissé. „След като пуснах Pleats Please, чувствах, че най-накрая съм станал дизайнер.“
Но тогава вече той не се занимава с дизайна на дрехите за собствения си бранд. Пенсионира се през 1997-а, но до последния си дъх е обсебен от изучаването на нови техники и традиции. През годините марката Issey Miyake се движи от поредица талантливи негови ученици, които умеят да вълнуват хората подобно на своя ментор. Един от по-скорошните примери е ревюто пролет-лято’20, когато от тавана се спускат обръчи с разтегнати рокли, които моделите на подиума обличат, протягайки ръце. След това започват да подскачат, показвайки еластичността и движението на пословичните плисета.
Мияке оставя след себе си голямо наследство, което вече проличава не само при възпитаниците на Miyake Design Studio, а отеква и в работата на млади дизайнери като Крейг Грийн, Джонатан Андерсън и Самюъл Рос. И въпреки привидната сложност работата на Мияке – между Изтока и Запада, миналото и бъдещето – се основава на нещо просто, но смислено: искреното любопитство. „Благодарение на любопитството ние се движим напред, тъй като то винаги ще ни носи развитие.“