Режисьорът на филма “Като за последно…”, който пълни киносалоните и кара зрителите да се заливат от смях, избрал Мария Бакалова за главната роля в него след тежък кастинг с над 30 момичета
Не зная дали заради успокоението, че пикът на ковид пандемията отмина, но в киносалона, в който гледам “Като за последно…”, има над 30 души. И всички в един глас не спираме да се смеем. Мислех си, че след “Голата истина за група “Жигули” няма да има български филм, който да ме зарадва и да ми върне вкуса към родното кино. “Като за последно…” го направи с елегантна лекота и изключителен професионализъм. Затова поисках да науча повече за неговия режисьор Ивайло Пенчев, който е и продуцент, и съавтор на сценария. Звъннах му за среща, но той ме попари – бил на морето и нямал скоро път към София. Затова пристъпихме към кореспонденция и ето го резултата от нея.
Какво ви държи на морето, г-н Пенчев, нали сте софиянец, почти жълтопаветник, или греша?
Морето е превъзходно място и за почивка, и за работа. Безкрайната шир ме зарежда с нови идеи, предпоставка е за размисъл над сериозните неща в живота. През зимата, докато навън свири вятър, вали дъжд или сняг, ние с моите колеги (оператор и художник) работим по поредния проект, който предстои да снимаме.
От казаното дотук разбирам, че сте с постоянно местожителство край морето. А дали не бихте казали кой е проектът, родил се през последната зима там?
Последният проект, над който работихме, е коледна комедия „Чичо Коледа“.
Познавате ли основателя на „Уолтопия”, с когото сте съименници и който е първият намерен от търсачките под името Ивайло Пенчев?
Познавам го. Срещнахме се навремето, когато той стартираше с бизнеса за изграждане на стени за катерене. По това време ние, „Синемак”, произвеждахме детскота тв предаване „Палавници“. Той ми предложи да изгради в студиото, където снимахме, със собствени средства стена за катерене и това да бъде една от игрите за децата. Идеята не беше лоша, но аз имах притеснения за безопасността на децата. Видя ми се доста сложно за всяко предаване да търсим екип от обучени хора да предпазват децата от падане.
Не осребрихте ли това, че сте съименници, в друг проект и въобще поддържате ли някаква връзка? Всъщност имате ли приятели извън филмовата гилдия?
С Ивайло не поддържам връзка. Нашите интереси и бизнес са различни. Иначе имам истински приятели, които не са в сферата на киното и театъра, и това е чудесно, защото когато се виждаме, не обсъждаме проблемите на киното, а се забавляваме истински. Професиите ни са различни – архитект, професор, травматолог, икономист…
Как попаднахте във ВГИК? С кои от известните имена, свързани със съветското и руското кино, учихте там?
Кандидатствах и ме приеха. Беше невероятно изживяване. Имах възможност да посещавам лекции на велики режисьори, които преподаваха в института – Марлен Хуциев, Сергей Бондарчук, Сергей Герасимов, Игор Таланкин. Гостуваха ни Андрей Тарковски, големите оператори Вадим Юсов, Павел Лебешев, Рерберг и много други.
Даде ли ви това образование някакво конкурентно предимство?
Едва ли мога да назова нещо конкретно. Знам само, че ВГИК освен теорeтична подготовка ти дава възможност практически да реализираш своите проекти. В института имаше учебна киностудия, изцяло оборудвана с необходимата техника, снимачни павилиони, складове за костюми, реквизит, лаборатория за обработка на лента. Тогава всички снимахме на лента (нямаше дигитални камери). Стига да искаш да снимаш, да експериментираш, представяш проект, защитаваш го и ти се осигурява всичко необходимо – лента, техника, а за дипломен филм – и бюджет.
Какъв беше дипломният ви проект във ВГИК?
Екранизация по мотиви на Ги дьо Мопасан „Бел Ами“.
Кои са последните руски филми, предизвикали у вас възхищение и професионална завист?
Завист? Към филмите на Георгий Данелия, Елдар Рязанов, Никита Михалков изпитвам само огромно уважение. За мен те са недостижими. За съжаление, с идването на така наречената демокрация нещата се обърнаха. През последните 20 години руското кино изчезна от екраните в кината, а и по телевизията пускат основно сериали. Така че не съм много запознат със съвременното руско кино. На срещата ми с режисьора и директор на „Мосфилм” Карен Шахназаров той сподели, че в студията едва 20 филма се произвеждат за голям екран, останалите 80 са сериали за телевизиите.
И не сте гледали Звягинцев!?
„Изгнание“, „Левиатан“ са филми с много награди по фестивали, но там се котират именно такива тежки драми. Предпочитам „Жесток романс“ на Рязянов, филм с не по-малко значима тема, с невероятен чар. Той е тъжен, но и романтичен, филм, който те кара да се замислиш, но в него има и глътка въздух. Може да е от напредването на годините, но вече не искам да излизам от салона напрегнат. Достатъчно всеки от нас има проблеми и ако можеш за 2 часа в киното да ги забравиш, е чудесно. Не мислите ли?
Колко пъти сте влизали в киносалон през 70-те, за да гледате филм, който ви е харесал, и кой е той?
За онези години мога да кажа, че почти не излизах от кината. Често бягах от училище, за да ходя на кино. Гледах филмите по няколко пъти и не само тези, които харесвах. Опитвах се да разбера защо един филм ми харесва или не. Няма да забравя, когато за първи път гледах филма „Бразилия“ в кино „Москва”, бях толкова впечатлен, че веднага си купих билет за следващата прожекция. Бях възхитен от стила и начина на разказ в този филм. Харесвам филмите на Фелини, Антониони, Висконти, Бергман.
Колко неща освен участието в масовката на “Деца играят вън” не са ви се получавали от първия път? Разказвали сте, че чак след третото нареждане на опашката за кастинга ви е огряло. Може да говорите не само в професионален, а и в личен план…
Зад всичко, което съм постигнал в професионално отношение, стоят огромен труд и амбиция. Родителите ми нямат нищо общо с киното. Баща ми беше финансист, майка ми – счетоводителка. Когато реших да кандидатствам операторско майсторство, баща ми казваше: „Къде си тръгнал, синко? В тази област не мога да ти помогна. Кандидатствай финанси и кредит.“ Но аз бях категоричен – не!
