Използвайки обектива като врата към хората, фотографът изследва вече седем години традициите на кукерските игри в България
Фотография / Иво Данчев
Има нещо в снимките на Иво Данчев, което връща погледа отново и отново. Някаква особена дълбочина, разкриваща се на пластове. Нещо близко и носталгично и едновременно с това изненадващо непознато, каращо ни да преосмислим всичко, с което уж сме свикнали.
Проектите на Иво, свързани с издирване и документиране на българските кукерски традиции, му носят международно признание и куп награди. А съхраняването на връзката с корените в най-истинския ѝ автентичен вид, не в повърхностно патриотарския, за него е много повече от работа – светоусещане, страст и начин на живот.
Иво, намирам те в родопско село „накрай света“. Как софийски фотограф като теб се озовава там, защо реши да се преселиш? Още от малък си мечтаех да живея в Родопите. София винаги съм я усещал като затвор, от който съм се опитвал да избягам. За мен природата е най-големият извор на вдъхновение и щастие, затова всичко, което съм работил през живота си, е било свързано с нея. Но в моя случай „бягство“ не е точната дума, при мен е по-скоро връщане към природата и корените – половината ми рода е от Родопите.
Какво ти дават планината и този начин на живот? Дълго работих като планински водач, също и по проект за опазване на хищните птици в Национален парк „Централен Балкан“. В крайна сметка преди около 10 години продадох каквото имах, с парите си купих една резачка и джип и заминах за Родопите, където животът ми се завъртя по нов начин. Хората по тия места винаги са ме вдъхновявали. За мен фотографията е не само творческа изява, но и начин да преживявам различни истории, различни култури. Не ми е достатъчно само да ги документирам, а е изключително важно да ги преживявам. В този смисъл използвам обектива като врата към самите хора. Така заминах преди години при индианците (през 2011 г. Иво работи по проекта „Индианско лято“ сред племето Кроу в Монтана, бел. ред.), така съм бил при ромите, при каракачаните и вече 7 години при кукерите… и докато ги снимам, постепенно се превръщам в един от тях.
Как се запали по фотографията? Купих си първия фотоапарат, докато работех в „Централен Балкан“ и документирах дейностите по проекта. В Балкана имаше хергелета диви коне, които много ме привличаха и започнах да ги снимам. Тогава се отключи моята страст към фотографията. Просто това беше пресечната точка между нещата, които обичах най-много – рисуването, природата, пътуването. С фотоапарата имах възможност да запечатвам фотоистории и да ги споделям.
А какво те привлече към кукерската традиция и маскарадните игри? Вече 7 години пътувам из цяла България и снимам кукерските обичаи и традиции – маски, костюми, а и хората зад тях. Това, което правя с кукерите, е естествено продължение на всичко, което съм правил преди това. Те на свой ред се оказаха пресечна точка на всичките ми по-ранни интереси, които, както казах, бяха свързани с природата, с животните, с племенните култури, с традициите… В тях по някакъв начин преоткрих и собствените си корени, същия този племенен дух и примитивната – в добрия смисъл, връзка с корените и с природата, която съм търсил и при индианците. За мен това е завръщане към мен самия, колкото и клиширано да звучи, и отново опит да се свържа с тези хора, да преживея традицията и в крайна сметка да стана един от тях. Самият аз мечтая да съм кукер, много им се възхищавам и всъщност това, което създавам, е резултат от моето по детски искрено възхищение.
Кое е най-изненадващото и различното, което си срещал, докато си снимал кукерите? Едно от най-впечатляващите и запомнящи се преживявания беше с кукерите от Странджа. Там, както знаеш, за дълъг период от време е имало много тежко обезлюдяване, оставило дълбоки следи. Цяла Странджа е пълна с изоставени места, руини на къщи, на блокове, фабрики и на всичко, което можеш да се сетиш. В същото време кукерският обичай е оцелял и може би дори сега е в своя върхов момент. Започнах да снимам местните кукери сред тези места. Комбинацията е призрачна и се превърна в още един по-различен разказ за нещо, което хората не виждат постоянно. С мой колега от Белгия заснехме първия епизод от сериал за кукерите. Ще го публикуваме скоро и мога да издам, че главните герои са две сестрички, кукери от района на Странджа.
Разкажи ми малко повече за жените кукери в маскарадните игри! В днешно време съвсем не е рядкост жени да участват в кукерските групи и обичаи, дори вече има места, на които жените са повече от мъжете. Преди двайсетина години не е било така. Дотогава кукери са играели само млади мъже – ергени, но традицията постепенно започва да се отваря и да допуска участието на жени и деца. Тя е нещо живо, адаптира се и се променя, за да оцелее.
Разбира се, все още на някои по-изолирани места не участват жени, но мисля, че е въпрос на време това да се промени. Има известен конфликт в момента около това трябва ли да участват жени и деца. Той е по-скоро между антрополозите, отколкото сред самите кукери, и дори на един от големите кукерски фестивали бяха забранили участието на жени – не било „традиционно“. Но като цяло с промените в начина на живот и на мислене се променя и смисълът и съдържанието на традицията. Едно време той е бил да се запази селото и общността от злите сили. Например никой не е можел да показва лицето си в рамките на ритуала. Не трябва да бъдеш разпознат – това е смисълът на маската. Докато в днешно време това по-сакрално съдържание като че ли отстъпва на желанието на хората да се забавляват, да се заредят с положителна енергия, да покажат своята идентичност. Състезателният елемент на фестивалите води до много промени, но традицията продължава и вероятно това е начинът да оцелее и да продължи да съществува.
Имаш и проект за участието на ромите в маскарадните игри… Да, традицията се отваря не само за жени и за деца. Едно от интересните ми открития е активното участие на ромите в кукерските традиции. Така те се превръщат в културен мост, свързващ българите и ромите. Имам усещането, че самите роми участват толкова активно, подтикнати от вътрешен порив да се сближат с българите, по някакъв начин да получат уважение и равенство. Това е слабо изследвано културно явление, което си заслужава да бъде проучено в дълбочина.
Усещаш ли опазването на българското, на традициите като своя мисия? При мен водещ е личният ми интерес и вдъхновение към определена традиция или етнос, но се радвам, че работата ми допринася за опазването и популяризирането на нашата култура по света.
Може да си купите принтовете и фотографиите на Иво от сайта му ivodanchev.com
