Световният артист експериментира без страх между ниското и високото, светлината и сянката и сънува, че се разхожда гол с Лили Иванова под ръка в НДК
Иво Димчев е некоронованият властелин на всичко, което сте искали да гледате и да слушате, но ви е било срам да попитате на коя сцена е възможно да се случи. Краен, маниакален, фанатичен играещ човек. Наскоро празнува две десетилетия в световния експериментален афиш с най-големия си концерт в България до момента – „ОФ!20“ в Зала 1 на НДК. Там, въоръжени с произведени в Китай и поръчани от него златни помпони, стотици пяха парчето му за мастурбацията, базирано върху „На хубавия син Дунав“, неофициалния химн на Австрия. Едно от десетте, които Иво Димчев прави по валсове на Йохан Щраус-син и първо ги представя във Виена с огромен успех. В зрелището в НДК, преливащо от странни ритуали, Иво отново миксира светлото и тъмното в човешката природа, поднасяйки версиите си за щастието и раните, предлагайки на зрителите личните си опции за минаване през радостта и травмите. От всичко това има и в поредния му албум, и в новата му книга OFF20 с текстове и снимки от неговите спектакли между 2005-а и 2025-а.
Артистът, който може да превърне и телефонния указател в скандално-разтърсваща драматургия, направи турне в Европа, спечели още фенове с шоу в „Строежа“ и пак продължи из Европа. Да не забравяме, че през 2025-а Ерика Баду, страхотната американска певица с „Грами“, композитор, продуцент, активист и актриса, обявена за първата дама на новия соул, поства две негови песни – „Отварям очи“ на български, а за другата – I-cure, коментира: „Това е моят хит!“
Документалният филм на режисьорката от Ню Йорк Кристина Николова „В ада с Иво“ пък се оказа от най-гледаните у нас за 2025-а и вече е с десетина международни награди.
Едва ли наскоро се е появявала подобна радикална откровеност пред камера – за болката, любовта, секса, славата, разрухата… Трудният и мъчителен процес се точи пет години, изпълнен „с много неизвестни, болка и задънени улици“. Променя и двамата като артисти и като личности. Доказва им колко е хубаво за твореца винаги да търси смисъла, да не се отказва, да слуша и най-вече да бъде отговорен към публиката си. „Много искам след филма зрителите да си тръгват по-толерантни, по-обичащи, по-смели“, споделя Иво Димчев. А във филма той се връща към времето, в което е интересно, палаво, екстравагантно и интровертно куиър дете в среда, противопоставяща се на всичко това. Без граници и клишета. Абсолютно безкомпромисен и интимно-безпощаден портрет на човек, който трансформира греховете си в изкуство, молейки се то да му донесе прошката и спасението, готов да жертва душевния си баланс заради музите. „Нямам друг избор извън истината. И най-бруталната истина е по-красива от бляскавата лъжа“, е щрих от философията на Иво. Шегува се, че вероятно би имал още повече почитатели, ако е „по-нормален“.
Готов е да пее в Москва и Санкт Петербург, без да се страхува, че ще го обвинят в русофилство, три дни изнася концерти в дъжд и кал в бежански лагер на границата между Полша и Украйна. Това е за него културата – изследване на екзистенциалните крайности, на възможното примирие между ниското и високото, грозното и прекрасното. Наясно е, че златната среда е по-миролюбива и по-съхраняваща, но не води до промяна в динамичния ни свят. Расте с това кредо благодарение на своя ментор Николай Георгиев в арт класа на 22-ра гимназия. Именно режисьорът, който си отиде неотдавна, възпитава учениците си да търсят свободата на всяка цена, извън общоприетите правила и конвенции. Неслучайно тогава събират либерална публика и експериментират постоянно. Макар и тийнейджъри, усещат се като автори и съавтори, всеки търси почерка си под прожекторите. През четирите години в „4хС“ Иво поставя основите на възгледите си за театъра и въобще за представлението. Влиза в класа на Крикор Азарян и Тодор Колев във ВИТИЗ, но за разлика от състудентите си, които и до днес не спират да сипят благодарности към двамата преподаватели, не успява да открие нито общ език, нито обща кауза с тях. Идеите и идеалите му не се „връзват“ с тези на колегите му. Максимализмът му стои някак анти, стремежът му към полярни и противоречащи си вселени – също. Липсват му разкрепостеността, на която е свикнал в училище, волността да редактира наши и чужди авторитети. И изведнъж осъзнава, че се е подхлъзнал по илюзията за някакъв авангард. И вече усетил вкуса на независимите интерпретации и трактовки, му е адски досадно в този академичен капан, в който очакват от него преклонение пред имена и титли. Но понеже е последният човек, който би заложил на войнственост, изчаква да очертае параметрите на собствения си Рубикон. И когато с Тодор Колев разменят остри реплики при един от курсовите проекти, става и си тръгва, за да не губи време. Решението силно разочарова родителите му, но така или иначе те приемат изборите му.
