Изабел Немечек разказва какво й нашепва глината

Никой не може да остане безразличен към малките пластики на Изабел Немечек. Независимо дали ги среща в блога й или на поредната изложба, в някоя от галериите за приложни изкуства или на сергия в морско градче. Просто те дръпват за ръкава и те заговарят глинените й герои, карат те да се спреш даже и за по-дълго, да се заслушаш и да поискаш приказката, дето ти я разказват, да няма край. Затова не можеш да устоиш на порива да ги прегърнеш и да ги отнесеш вкъщи или да ги подариш на най-скъпите си хора.

“Най-много искат от мен да вая Малкия принц”, казва Изабел, вгледана в последното му “издание”, което подготвя в ателието си – легнал по корем върху книга, която разлиства. Книгата за него самия, написана от Егзюпери, може би. Но аз предпочитам да си представя, че това е книгата за живота на самата Изабел, ако някога бъде написана де. И ще започва примерно така: на 5-6 години едно момиченце, което растяло между София през зимата и село в Искърския пролом през лятото, си казало: сигурно ще се занимавам с приложни изкуства, но в някой друг живот.

Не знае Изабел как така е отрязала своя копнеж още в зародиш и как така е тънела допреди 7-8 години в съмнения дали я бива и дали има смисъл да прави това, което прави сега. Но “другият живот” побързал да започне още през този. През 2012 г. закрили архитектурното бюро, където години наред Немечек работела като проектант, обучил се в движение, защото по специалност тя е хидроинженер. Няколко пъти кандидатствала архитектура по съвет на родителите си, и двамата инженери, но все не я приемали във ВИАС, сега УАГ, та се дипломирала в инженерна специалност. Въпреки това почти веднага започнала в архитектурно бюро и много бързо стигнала нивото на колегите си. Жалко било, че без да има диплом и ценз, не можела да се подписва като автор на проектите. Представям си как в тях са оживявали детските й къщички, строени в клоните на дърветата на село, фантастичните й конструкции, постигнати с металните елементи на игра за напреднали с помощта на отвертка и гаечен ключ.

Изабел казва, че винаги е усещала сила в ръцете си, искала да твори с тях и  творенията й да носят частици от нея самата. Обаче не се осмелила нито да настоява за художествената или за гимназията по приложни изкуства, нито за художествената академия. Родителите й не я насърчавали да мисли за подобно образование, тъй като нямали нужните връзки, за да я “вкарат” в тези престижни и трудно достъпни за простосмъртните учебни заведения. Виж, в немската гимназия си влязла по реда – наследница на австрийския си прадядо, дошъл в България да инвестира в печатница.

Изабел, кръстена на героиня от роман на Уолтър Скот, смята, че всичко в живота й се е нареждало по най-добрия за нея начин, тя просто следва сюжета. Така станало и с глината, уж случайно, ама несъвсем. Желанието да прави нещо с ръцете си я ритало отвътре и напирало да излезе. Тя обаче все не смеела да го пусне на воля – омъжена, с дете, продължавала да работи в архитектурното студио. Само година преди да го затворят обаче тръгнала на уроци по рисуване.

Spread the love
Публикувано от
Още от Ваня Шекерова

Зендая в пет истории

Зендая се появи в „Дюн“ и ще се завърне като Чади във...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ