Невероятната история на един художник, загърбил своя талант и призвание, изкушен от пороци и страсти, и завърнал се към себе си с помощта на вярата
Жеко Митев живее сам в един хотел в Банско, който и охранява, изолиран от света като отшелник. Там го отвежда тоталното житейско фиаско, до което стига на 47 години. Свиква да е сам и най-накрая осъзнава кой е и каква е мисията му – художник. Купува си материали и започва да рисува наново в стила на Ренесанса. Плахо показва работите си във Фейсбук и с него се свързва управителят на двореца „Врана“, за да му поръча да прави реплики на портрети на височайшите особи от царското семейство.
Никъде не открих биографични данни за този млад автор, но той предизвика интерес, несравним с нищо друго. Предавам откровенията на един търсещ дух, на творец, забравил, че е художник, но преоткрил себе си, изправяйки се пред огледалото на времето – така, както ми ги разказа сам той дни преди Великден.
Израснах в Нова Загора и родът ми е оттам. Когато бях в четвърти клас, се преместихме във Варна. От малък рисувах и родителите ми започнаха да виждат, че нещата стават интересни. Приеха ме в Сливенската художествена гимназия, но на втората година ме изгониха. Живеейки сам, се бях развихрил – открих алкохола, цигарите, секса. Един ден отидох пиян на училище. Пратиха ме в Смолян, пак на квартира, и продължих в същия дух до 11-и клас, когато у мен изневиделица се появи абсолютното убеждение, че съм гениален художник. Зарязах всички купони и започнах да рисувам, чак ми предоставиха специална стая в училището за ателие. От гамен се превърнах във водещ рисувач в гимназията. Когато завърших, аз и почти цялата група около мен влязохме в Художествената академия държавна поръчка, което също беше Божия намеса, а за училище от Смолян е невероятно постижение. Приеха ме стенопис, а на третата година отново зарязах рисуването. Видях, че всички започват някакви бизнеси и печелят пари, а това с рисуването е умряла работа. Започнах да изучавам компютри. Ходех в академията само да ми слагат заверки и печати и едва-едва да свърша нещо, за да си взема дипломата. Чудо беше, че завърших.
В Библията ни е подсказано, че такива ще бъдат чудесата за нас, че като ги погледнеш, да разбереш, че не са от теб, и да се отпуснеш и довериш. И всяко чудо се случва по милост, за да си дадем сметка по чия воля, за кого работим и по чия милост съществуваме. Когато има специално отношение към нас – има и специални изисквания в областта, в която творим. Изпаднете в пасивност. Аз нищо не търся. Само стоя и се уповавам. Не се занимавам с нищо, което не е за мен. Господ ми праща каквото е нужно. И каквото дойде при мен, знам, че трябва да му обърна внимание.
Плъзнах се по какви ли не изкушения на материята. Абсолютно клиширано тръгнах със стадото да печеля пари, да ставам богат, да имам семейство, да победя в състезанието на мишките. И в един момент, в кулминацията, когато тъкмо започнах да ги извоювам (според мен) всичките тези неща, те започнаха да ми се отнемат едно след друго. И да се разклаща плавно конструкцията ми, защото ако беше станало внезапно, сигурно щях да умра. Процесът трая не по-малко от 10 години.
Имах печеливш бизнес във Варна – уебдизайн, програмиране. Имах съдружник, бяхме около 30 човека, много работа. Пари започнах да имам. Едни или други ситуации и удари започнаха да се случват, а аз нямах никакъв контрол. Накрая всичко се разпадна. Едвам се измъкнах, но по-ужасното беше, че образът, който бях изградил за себе си, започна да се разпада. Да се разрежда в нищото.
Станах управител на конна база за 3-4 години. Ходехме на състезания включително и развих бизнеса. През цялото време виждах, че съм способен, че нещата вървят – до един момент, когато и там се обърнаха. И тогава последва абсолютна криза на идентичността ми и пълна загуба на разбирането кой съм аз и какво правя в този свят.
Семейството също го изоставих. Защото поне за мен се оказа, че е най-грубият затвор, в който някога съм се поставял. Въпреки че жена ми беше и е прекрасен човек, дъщеря ми също. И двете ги обичам. Но самата конструкция, самото пребиваване в семейство за мен се оказа непосилно бреме и едно от най-ранните неща, които доброволно и целево отхвърлих сам. Аз инициирах развода, жена ми успя да ме разбере. За мен беше огромна трагедия да понеса този социален и родов грях без причина. Просто защото Жеко иска да е свободен и е открил, че семейството не е за него.
Една година беше невероятно страдание. Основният инструмент, с който разполагах, бяха благоразумието и добрата воля на жена ми и нашият план да не се предадем и да се намразим. Настоявах да се виждаме, да си ходим на гости, да сме заедно, да познавам нейните мъже, тя – моите жени. Настоявах да измислим начин нашето дете да има родители, да вижда, че любовта далеч не е обвързана в семейство, не е и само платонична. И го постигнахме и то се оказа благодат, с която се подкрепяме в този труден процес и до ден днешен. Това ме спаси, но не ми спести дълги самотни нощи. На моменти се ужасявах от себе си. „Защо го направих? Какво правя? Къде отивам, когато няма нищо насреща!“ Това е една мрачна територия, през която не виждам кой може набързо да прецапа.
Тогава винях себе си. Мислех, че съм глупав, некадърен. Докато преди три години се бях захванал с една долнопробна работа, упадък на всичко, в което съм вярвал, едно работно място, лишено от всякакво творчество, една връзка с жена – изключително порочна и безумна, и там някъде ми се струва, че тотално се сринах и загубих представа кой съм. Да не говоря за пълния алкохолизъм. Оттук нататък ме чакаше някакъв телесен проблем или нещо още по-лошо.
Удряйки се в дъното, разбрах, че трябва да се оттласна. В същото време ми се даде възможност да дойда в Банско. Да ръководя ремонта на хотела, в който съм. Радушно веднага приех. Всичко друго захвърлих. Новото място ме пое и започна процес на очистване. След шест месеца, абсолютно изпразнен от съдържание, но поне леко отрезвен, бидейки на ново място, разбрах, че просто не знам кой съм аз. Трябваше да намеря отговор на този въпрос. Бях на 47 години. В отчаянието си започнах да търся отговора. Разбрах за медитацията, започнах да препрочитам Библията, да правя опити да изпадам в състояние, в което да се обърна към самия себе си. Нещо ми подсказа, че отговора няма кой друг да го знае освен мен. Лека-полека се получи. Започнах да си почивам повече и да изпадам в едно по-особено състояние на тялото и на ума. Не е нито сън, нито наяве. И в едно от тези състояния разбрах, че попаднал в тази зона, трябва да изкрещя и да науча отговора на въпроса кой съм аз? И се видях как рисувам.
