Как биха изглеждали ренесансовите жени, ако носеха Dior или Dolce & Gabbana? Ще откриете отговора в колажите на Джесика Уоръл. Като дизайнер на театрални костюми, сценограф и автор на дигитални колажи тя разнищва посланията под повърхността в света на модата и изобразителното изкуство. След като автобиографията ѝ в сферата на сценичните изкуства включва лондонския театър „Глобус“ и театър „Лицей“, не е учудващо с каква лекота съчетава дрехи от различни епохи. От пандемията насам тя оформя своеобразни Франкенщайни под формата на колажи. Използва реално съществуващи дами от Средновековието и Ренесанса като свои героини и на база задълбочено проучване на езика на тялото актуализира гардероба им по последния писък на модата.
Портрет на Джесика Уоръл от Sheila Burnett
Джесика се захваща с това любопитно начинание по време на локдауна, прекратил театралните постановки. „Голяма част от работата в театъра е плод на съвместен труд. Отдавна не бях правила нещо само за себе си и това бе идеалният момент – разказва тя. – Казах си, че трябва да споделя направеното от мен. Но се уплаших, че хората ще кажат нещо лошо или че ще ми се смеят. За радост случи се точно обратното.“ Към днешна дата акаунтът на Джесика в Инстаграм – @jessicaworralldigitalcollage, се радва на над 11 хил. последователи. Тоалетите, на които се спира, сами по себе си са произведения на изкуството и си личи набитото око, което ги е отсявало. Като професионалист в театралните костюми Уоръл открива точните персонажи, които да преобрази с облекла от най-новите дефилета. От обичайните заподозрени като Chanel, Dior и Gucci до по-новоутвърдили се имена като Simone Rocha и Loewe на Джонатан Андерсън. Искрено ме забавлява фактът, че заглавията на колажите, изпратени ми от Джесика за настоящия материал, включват името на бранда и годината на създаване на съответната картина. Така имам папка с колажи, озаглавени Victoria Beckham 1490, Balmain 1558, Viktor & Rolf 1640…
Джесика дълбоко се вълнува, когато я питам как любимият ѝ художник би облякъл моделите си, ако беше жив. Отговаря, без да се замисли: „Наистина харесвам портретите на Ханс Холбайн (немски художник, живял през XVI в. – б.а.). Бил е художник на краля и сигурно би се задържал на същата позиция, ако още бе сред живите. Нямам съмнение, че ще борави с творенията на най-изисканите модни къщи и не би и помислил за уличната мода. Няма как да пропусна и Микеланджело да Караваджо, който вероятно ще претършува магазините за втора употреба и ще нарисува Мадоната с мръсни стъпала, за да шокира всички. Сигурно би снимал и улична фотография.“
Вляво: Жена от XVI век носи Loewe; Вдясно: Портрет на Ханс Холбайн от 1626 и тоалет на Schiaparelli от 2022
Познанията на Уоръл за съвременната мода са също толкова всеобхватни, колкото и тези за историята на изкуството. Под един от по-новите си постове коментира дебюта на Алесандро Микеле за Valentino, чийто кинематографичен шик винаги прозира независимо за кой бранд работи. „Харесва ми усещането за модерност, съчетано с историческия костюм – коментира Уоръл. – Детайлите или може би самото удоволствие от колекцията ми напомня за Италианския ренесанс, затова смятам, че е напълно логично да съчетая работата на Микеле с Леонардо да Винчи, който през 1489 г. рисува Чечилия Галерани (италианската благородничка от портрета „Дамата с хермелина“ – б.а.). Лесно мога да си представя как някоя млада ренесансова жена се втурва към местния бутик на Valentino, за да си купи тези дрехи. Разбира се, ако може да си ги позволи, което, предполагам, не е било проблем за Галерани като любовница на пребогатия Лудовико Сфорца, херцог на Милано.“
Дамата с хермелина носи Valentino 2024
Някои от картините, които Джесика използва като основа за колажите си, открива при посещенията на различни музеи и галерии, както и от книги за история на изкуството и от интернет. А тоалетите, с които да преобрази героините си, търси предимно във Vogue. Колкото повече се разраства Инстаграм страницата ѝ обаче, толкова по-често последователите ѝ сами предлагат идеи за колажи. „Понякога започвам от картина, която ми е повлияла, а друг път – точно обратното. Виждам даден тоалет и си казвам, че трябва да открия подходящия портрет. Случва се да попадна на идеалното съвпадение между двете за отрицателно време, но историята познава и ситуации, в които даден проект стои на пауза с месеци,“ искрена е Уоръл, която се надява някой ден да види свой колаж до някои от картините, послужили ѝ за вдъхновение.
ИЗКУСТВО ОТ НОВО ПОКОЛЕНИЕ
Джесика се интересува от връзките между миналото и настоящето, имплементира ги както в колажите, така и в работата си в театъра. В един от своите постове тя се сравнява с Годуин Бакстър от „Клети създания“, защото подобно на персонажа на Уилям Дефо създава нов вид жена. „Хобито ми произлиза от работата с костюми и от размишленията ми на тема власт и социален статус“, допълва тя. Под всеки колаж, публикуван в Инстаграм, Уоръл обсъжда темите и въпросите, зародили се у нея по време на проучването. Обича да говори за изборите, които правим, за да изглеждаме по определен начин, и открива много паралели между съвремието и историята.
Портрет на лейди Джейн Дормър от 1558 г., дело на холандския художник Антонис Мор, с тоалет на Balmain от 2020
Като жени имаме твърде сурови очаквания към себе си. С работата си Джесика повдига въпроса дали наистина искаме да изглеждаме по определен начин, или го правим, защото обществото го изисква от нас, за да имаме стойност и авторитет. „Не спирам да чета по темата и винаги се връщам към идеята, че жената все още се определя предимно от това как изглежда, а не от същността си – искрена е тя. – Въпросът е как това ни разграничава от начина, по който се е гледало на жените в миналото. Много неща са се променили, но не достатъчно. А социалните мрежи оказват още повече натиск върху жените и външния им вид. Фактът, че млади хора използват козметика против стареене и си правят пластични операции, ме кара да вярвам, че външните фактори все още ни контролират.“
Дори и да не ни се иска да го вярваме, думите ѝ до голяма степен описват и реалността в модния сектор. С Джесика коментираме, че все още повечето големи марки са оглавявани от силния пол. „Това за мен е най-пряката връзка с миналото, тъй като много от портретите, които използвам, също са дело на мъже – обяснява Уоръл. – Нежният пол няма достатъчно власт. Не само в дизайна, но и в бизнеса. Моя позната е университетски преподавател по мода и твърди, че процентът на приетите жени е голям, но колкото повече навлизат в индустрията, толкова по-малко стигат до върха.“
Портрет на да Винчи от 1478, съчетан с визия на Hermes
Джесика прави още един исторически паралел. Разказва ми как в края на Ренесанса обучението на художниците постепенно се премества от майсторските ателиета в художествените академии. За да получат пълен достъп до това обучение, жените започват дълга борба, която се решава едва в края на XIX в. „Тъй като изследването на човешкото тяло изисква работа с мъжки голи тела и трупове, а според тогавашните представи женското самосъзнание е твърде крехко за този вид гледки, дамите са лишени от възможността да се обучават в тези условия. Налагало се да се задоволяват само с рисунки на цветя и натюрморти, отговарящи на тяхната чувствителност – разкрива Джесика. – Не им е било позволено да рисуват живопис или потрети до края на XIX, началото на XX век. Защото, кой знае, това може да ги докара до истерия. Ако не образовате хората, значи не им давате шанс. Тъй като жените не са били обучавани по същия начин, не са имали същите възможности.“
Благодарение на постовете на Джесика може да научите, че в миналото нежният пол дори не е имал право на собственост. Когато видим красив портрет на дама от Ренесанса, надали първата ни мисъл е, че тя не притежава дори дрехите на гърба си. В действителност жена, чийто портрет е нарисуван от прочут художник, няма как да го притежава – предава се от бащата на бъдещия ѝ съпруг. „Във Великобритания жените нямат право на собственост до средата на XIX век – допълва Джесика. – Нека не забравяме, че едва от миналия век можем да гласуваме. Когато Катерина Арагонска умира, Хенри VIII иска всичките ѝ кожи, бижута, книги, цялата ѝ собственост, а не я преотстъпва на дъщеря ѝ, независимо че се е оженил повторно за Ан Болейн (а после за още 4 жени – б.а.).“
Вляво: Дама като Санта Лучия (на Джовани Болтрафио, 1509 г.) носи Iris Van Herpen; Вдясно: Тоалет от превърналата се в легендарна колекция на Margiela пасва идеално на този портрет от 1460 г.
ДЖЕСИКА И ТЕАТЪРЪТ
Надали ще се изненадате, че любимият етап от работата на Уоръл като дизайнер е първоначалното проучване, където се среща лице в лице с новите си идеи. „Това ми дава пълната картина на образите, които искам да изградя“, разказва тя. Но също толкова обича и момента, в който показва костюмите на актьорите. В този сюблимен миг вижда как облеклото ги трансформира и им помага да влязат в образ.
Джесика има помощници, чийто брой варира в зависимост от проекта. За моя изненада тя не само ръководи процеса по изработка на костюмите, а и на сценографията: „Създавам цяла вселена. За една картина не е важно само съдържанието, а и рамката. Така че никога не съм мислила, че трябва да се създават поотделно.“
По отношение на облеклата Джесика има анахроничен подход и избягва буквалните исторически възстановки. Стреми се да вмъкне съвременни препратки при кройките, тъканите и използването на практични елементи като циповете, липсващи в костюмите до преди век. „Когато работя по пиеса в епоха, например по Шекспир, се питам защо я поставяме днес? Каква е връзката между времето, в което е писана, и сега?“
В момента тя работи по пиеса в Единбург, озаглавена Girls of Slender Means, по разказ на шотландската писателка Мюриъл Спарк. Действието се развива непосредствено преди края на Втората световна, но има и сцена от „бъдещето“ от 1963 г. „За проучването разглеждах фотографиите на Vogue от онова време. Много хора свързват войната със сивия или кафявия цвят, но като погледнете снимковия материал, това далеч не е вярно – има толкова цветове!“
По всичко личи, че Уоръл живее живота на мечтите си. „Но вече не мечтая – споделя ми тя. – Копнея само за хубав сън, защото напоследък страдам от ужасяващо безсъние.“
