Въпреки че някой се е пошегувал с писателя, съобщавайки му, че е спечелил Нобелова награда за литература, той не е обезсърчен и продължава да създава великолепна и вълнуваща проза
Фотография / Getty Images
За някои критици и читатели ирландският писател Джон Банвил няма никаква причина да пише криминална литература. Освен очевидната, разбира се, която е чисто удоволствие. Роден в Ирландия в средата на 40-те години, Банвил има ярко разпознаваем стил в света на литературата и само с написаното от него през 70-те и 80-те години е затвърдил мястото си в съвременната литература.
Стилът му е определян като идиосинкратичен, което значи, че Банвил пише с възхита и отвращение едновременно за най-обикновените и не чак толкова обикновените неща от живота. Белетристиката му е известна като референтна, парадоксална и сложна. Често срещани теми в работата му са загубата, манията, разрушителната любов и болката, която съпътства свободата.
Мечтаейки да бъде архитект, Банвил броди из Европа, живее две години в Америка и когато се прибира в родната си Ирландия, намира работа като редактор в Irish Press. Работи там от края на 60-те до средата на 80-те години, а после е и литературен редактор до края на 90-те в Irish Times. Именно тогава започва да пише художествена проза. Първата му книга, която той определя като „поредица от девет епизодични разказа“, излиза през 1970 г. Само година по-късно следва първият роман, подир него и следващият като заявка за оформяща се литературна фигура. Третата книга на Банвил – Birchwood, е историята на разпадащо се ирландско семейство. Общото между трите творби е, че използват научното изследване като метафора, за да поставят под въпрос възприятията за измислицата и реалността.
В началото на новото хилядолетие Банвил напуска окончателно вестникарския бизнес и се отдава на литературната си кариера. И с право. Романите му и характерният му мрачен стил му печелят освен множество почитатели по целия свят и няколко престижни награди. През 2005-а му е присъдена „Букър“ за меланхоличния и тъжен роман „Морето“, разказ за остарял и овдовял историк, върнал се там, където е бил като дете. Мястото край морето му носи носталгични спомени и солено-горчивия вкус на загубеното време.
Раждането на Бенджамин Блек
Банвил преминава към криминална литература, която се оказва любимият му жанр. Под псевдонима Бенджамин Блек започва тайна паралелна кариера като криминален автор. Подобно на много свои колеги, които решават да пишат под псевдоними (от Агата Кристи, Стивън Кинг до Джоан Роулинг), освобождаването от очакванията на известността му носи свобода и развихряне на въображението. В едно интервю, в което не става ясно дали е сериозен или се шегува, казва за книгите си: „Мразя ги всичките“, а друг път отбелязва: „Понякога по средата на следобеда, ако се чувствам малко сънлив, Блек сякаш ще се наведе над рамото на Банвил и ще започне да пише. Или пък Банвил ще се наведе над рамото на Блек и ще каже: „О, това е интересно изречение, нека си поиграем с него!“ Понякога, когато преглеждам творбата, виждам точките, в които едната се е промъкнала или двете страни са проникнали една в друга.“
Банвил отказва да чете публично романите си, да анализира откъси и да се прави на нещо, което не е. За сметка на това дава дълги интервюта и винаги участва в литературните фестивали, на които е поканен. Неведнъж е казвал, че не би могъл да си представи какво друго може да прави в живота си, освен да пише всеки ден по няколко часа, колкото и трудно понякога да е това.
И неговото „погребение”
Дългата кариера на Блек започва с криминалната поредица за дъблинския патолог Куърк, чиито заплетени случаи се развиват през 50-те години на миналия век. Бенджамин Блек е особено активен от 2006-а до 2020-а, когато Банвил решава да продължи да пише криминална литература, но със собственото си име. Междувременно обаче Блек е един от авторите, избрани да върнат блясъка на творчеството на Реймънд Чандлър и под псевдоним Банвил пише чудесния модерен ноар с участието на Филип Марлоу „Чернооката блондинка“. Романът е филмиран с Лиъм Нийсън в ролята на известния детектив и Джесика Ланг и Даян Крюгер като фатални жени.
Щом сваля маската на Бенджамин Блек, писателят почти моментално пуска нова поредица криминални романи и представя най-новия си образ в тях – скептика детектив Сейнт Джон Страфорд в романа си „Сняг“. Някои смело се изказват, че със „Сняг“ Джон Банвил имитира сам себе си, без да забравя за съществуването на Бенджамин Блек. В „Сняг“ Банвил използва криминалето само като форма, за да засегне една от най-зловещите теми на ХХ век, предизвикала сътресение в католическия свят. Детектив Страфорд е натоварен да открие кой е убиецът на свещеника Том Лолес, открит в библиотеката на потъналия в сняг Болиглас Хаус, имението на обедняващи аристократи протестанти.
Само година по-късно Банвил издава „Април в Испания“. Романът се води последната част от крими поредицата за патолога Куърк, който докато е на почивка с любимата си жена в испанския град Сан Себастиан, среща Ейприл Латимър, смятана години наред за убита от собствения си брат. Часове преди да отнеме живота си, братът признава за поредица кръвосмешения в семейството им – едно от най-влиятелните и опасни в политическия живот на Ирландия.
След това пуска „Тайните гости“ и „Синята китара“. Най-новият му роман с инспектор Сейнт Джон Страфорд „Гаражът“ излезе съвсем наскоро. Този път действието се развива в Дъблин през 50-те години. Верен на стила си, писателят преплита криминална мистерия с мрачни теми и достоверни места и персонажи. И критиците са единодушни, че дори и да не харесвате мистерии, ноари и да гледате скептично и лековато на криминалетата, ще харесате Джон Банвил.
Мистерията с Нобеловата награда
Самият Банвил подобно на любимите си детективи става участник в мистерия. Докато две години преди написването на „Април в Испания“ лежи на кушетката при физиотерапевта си, получава обаждане от Шведската академия с новината, че печели Нобеловата награда за литература. Мъж, представил се за постоянния секретар Матс Малм, любезно го пита за коя година предпочита да получи приза – 2018-а или 2019-а, тъй като тогава академията връчва две отличия. Писателят тутакси се похвалва пред дъщеря си и неколцина приятели. Радостта му обаче трае, докато не прочита официалното съобщение, в което имената на лауреатите са други. Банвил пази запис на разговора. При разследването става ясно, че действително му се е обадил човек от офиса на Шведската академия, но гласът е различен. Писателят приема, че някой се е пошегувал с него и с Нобеловия комитет.
Липсата на Нобелова награда за литература не намалява значимостта на един от най-характерните, ползотворни и изключително оригинални ирландски автори. Единственият друг ирландец, който може да се мери с него по стил и оригиналност, е режисьорът и драматург Мартин Макдона. Ако искате да се уверите в това – всички криминални романи на Банвил са преведени на български.
