Дебютната книга на авторката с истории за любов, смърт и други бедствия
„Както много пъти съм казвала, моето писане се роди след смъртта на баща ми. Сякаш имах нужда да изведа мъката от себе си, просто да я пусна“, казва Калина Серкеджиева. Поводът за нашия разговор е дебютната ѝ книга „Нишки“, но тя допълва, че независимо от този първоначален контекст книгата ѝ всъщност е пълна с истории не за смъртта, а за живота.
Калина с книгата си пред картини на баща си художника Петко Серкеджиев, който е автор на корицата на „Нишки”
За които не познават бащата на Калина, той е художникът и бохем Петко Серкеджиев, работил в областта на сценографията, реставрация на паметници на културата и основно живопис. Негови творби се намират в частни колекции във Франция, Италия, Испания, Англия, Швеция, Мексико, Канада, Бразилия, Турция, Гърция, Унгария… Също така приживе е иконописец, реставрирал и изрисува много църкви и параклиси в България, някои от тях като дарения.
Калина започва да пише малки постове в профилите си във Фейсбук и Инстаграм, за да пусне емоцията от себе си. А семейството и приятелите ѝ я окуражават да го прави по-често. „Никога не съм си слагала табута, пишех за всичко, което ме вълнуваше. Освен истории споделях мнение за различни събития – театри, филми и прочие. Смятам, че без да искам, събрах аудитория, която ме следеше и очакваше следващата крачка. Много пъти съм казвала, че ако не бяха семейството и приятелите ми със своята огромна любов и подкрепа, нямаше да има „Нишки“. Затова е и посветена на семейството ми – нишките, без които нямаше да съм тук.“
„Аз съм чепат Козирог, винаги с рогата и така стриктно изпипвам нещата, че трудно бих определила кой е любимият ми разказ. Но все пак да речем „Розовата пелена“, „Последен акорд“, „Три дни до Коледа“, „Дяволът на Земята“ и „Турско кафе.“
Разказите си „Дарбата“ и „Гюла“ Калина определя като „истинското писане“ и са нейните начални стъпки в литературата. „Дарбата“ беше първият по-сериозен разказ и затова носи това име, с него всъщност повярвах в своята дарба да пиша. Някои от разказите в книгата са лични преживявания донякъде, разбира се, пречупени през призмата на художествената измислица и засукания край, за да държат читателя буден и нащрек.“
Когато двата споменати разказа се появяват в списание „Небет тепе“, идва сравнението между Калина и Йовковите творби.
Калина и семейството ѝ на промоцията на „Нишки”
„Розовата пелена“ разкрива историята на рода от страна на майката на Калина, а историята на героинята Йона е историята на баба ѝ, при която прекарва летата с брат си в село Янтра. „Тези лета и общуването с баба ми и дядо ми също са много определящи за литературата, която искам да пиша, а природата в „Нишки“ е тази от Янтра. Баба ми беше най-силната жена, която някога съм срещала, смело мога да заявя, че приличам много на нея. Любопитен факт е, че историята с лозето и кучето, описана в „Розовата пелена“, е последната, която баба ми на 92 г. ми разказа, преди да почине на следващия ден. Като че ли с нея душата ѝ запреде нишката си от детството към своя край.“
„Онова невероятно вълнуващо детство там, в селото, сгушено в планината, и тук, по-съзнателните ми години с баща ми в София, са две епохи за мен, крайно различни, но определящи същността ми.“
Корицата на „Нишки“ е картина на баща ѝ, нарисувана, когато той е на 26 години. „Аз съм дете на родители, които никога не са живели заедно – изповядва Калина. – Дете, родено от любовта на химичката и художника. Пламенна като химично съединение, но нетрайно в експеримента си. Живях с майка си и брат си в Габрово, а баща си виждах единствено по празниците, повече от които прекарвахме на вилата ни на село. Там той имаше ателие – до ден днешен там са всичките му бои, книги и плочи. Имаше любима шапка и очила, дори тях съм оставила да почиват там. Като вляза, ми замирисва на липа – баба ми сушеше липа върху вестници там – и сякаш отново съм седнала в скута му и ме учи да рисувам „Балерините“ на Дега, а от грамофона звучи „Хотел Калифорния“ на Eagles и татко ми разказва текста. Мисля, че с това парче той ми разказа за любовта. На грамофона също слушахме приказки и „Лебедово езеро“, тук ми подари и книгата „Малкият принц“ с пожелание да ми стане настолна и да я чета в равни интервали от живота си. Така и стана. Постът, с който обявих появата на „Нишки“ в профила си, започва с думите на Екзюпери: „Човек е толкова голям, колкото са мечтите му!“
Историята ми с татко продължава и през студентските ми години в София. Мисля, че този етап от живота ми остави най-ярките следи в душата ми – бохемски дни, е невинаги, имахме и доста бедни години. Дни, в които ядях изгоряла юфка или ходех с пробити обувки в университета и умирах от студ. Но вкъщи винаги имаше някоя нова книга или диск с музика. Изгледах всички прекрасни постановки в театрите тогава, всички опери и балети, всички филми на Алмодовар и Бергман. Татко ми беше всестранно развита личност и мисля, че внедри тая обич и в моята душа. Аз пък от своя страна се опитвам да я дам на децата си. Много трудна мисия в този бездуховен свят, но няма да се предам.“
Калина на представянето на книгата
Преди да се отдаде на писане Калина работи в сферата на маркетинга и рекламата. Нещата се променят, когато баща ѝ си отива и тя става майка. „Може би майчинството и загубата на баща ми, тези две така силни емоции и етапи от живота ми, просто пуснаха това от мен. Както обичам да казвам, то беше като река, която преливаше в себе си и накрая просто счупи бента.“
„Любовта ми към думите е огромна. Аз не спирам да говоря и да разказвам. Ако трябва да се определя с една дума, може би ще е разказвач. А любовта идва от сърцето – с всички онези нишки, оставени от семейството ми, и книги, които съм прочела. Завършила съм „Библиотекознание“ и „Библиография“, но до момента не съм се занимавала с това. Работила съм в MBMD – социологическата агенция, GARB – фирмата, която мери рейтинга на телевизиите, и списания. Но дойде преломен момент, в който не можех да смогвам с 8-часовия работен ден и грижите за детето. Започнахме собствен семеен бизнес с недвижими имоти, в който аз вземам главна роля в дизайна. И в момента лавирам между писането, майчинството и дизайна и никога не съм се чувствала толкова пълноценна.“
„Нишки“ вече е по книжарниците и както казва Калина, е пълна с истории за обикновените хора, за смисъла, за Бог, за добротата. „Аз им казвам истории за обикновени човеци с главно Ч. Мисля, че всеки разказва история – аз, ти, децата ни, жената, която ни обслужва в магазина, фризьорът ти, бабата, която срещаш сутрин в парка, докато разхождаш кучето, мъжът, с когото се разминаваш, потънал в мисли. Всичко започва от нас, продължава някъде след нас с всички наши оставени нишки.“
