Световна писателка с издадени в Нова Зеландия и Шотландия над десет книги с поезия и проза, с публикувани във Vogue, The Guardian и много още периодични издания есета и пътеписи, Капка Касабова създаде забележителна Балканска четирилогия от художествена документалистика – уханна, лирична, потресаваща по определението на Sunday Times
Току прочела последната страница на “Анима”, книгата, с която Капка Касабова затваря четирилогията си, започнала с “Граница”, получавам известие, че на българския пазар е новото ѝ издание, трето поред. С нов дизайн на корицата, графично обединена с тази на “Анима”, и с по-голям обем, то се появява десет години след първото и вече с илюстрации – карта на посетените от писателката места, където се събират границите на България, Гърция и Турция, и фотографии. Не зная дали те придават допълнителна тежест на документалния разказ за хора и животни от изчезващи породи, каквито на практика са и четирите книги на Капка Касабова: “Граница”, “Еликсир”, “Към езерото” и “Анима”. Сигурна съм обаче, че истинската им стойност е честното слово “за ежедневните опити за справяне с непосилното бреме, което обитателите на допирателната линия между България, Гърция и Турция носят в себе си от поколения”, “за ужаса, за страданието и непреодолимата меланхолия, покрила една силно проблемна територия от европейската карта”. (Стоян Ненов, фотограф, носител на „Пулицър“). Затова и “Граница” е преведена на над 20 езика и награждавана, та награждавана най-много във Великобритания и в Шотландия, където Капка Касабова живее.
Бързам да кажа, че за мен “Анима”, преведена и излязла у нас миналата година, е още по-достойна за внимание документална художествена проза. И макар че разговорът ни с Капка Касабова е формално предизвикан от поредното издание на “Граница” и някак си посветен на нея, няма как да избягаме от “животворната, стихийна и нежна душа на света”.
Когато написахте “Граница”, имахте ли идея, че ще продължите, докато затворите цикъла с “Анима”? Не! Аз бях така изчерпана след “Граница”, че ако някой ми беше казал: това е първата от бъдеща тетралогия, нямаше да му повярвам.
Смятам, че дваж по-изчерпана сте били след завършването на “Анима”, тъй като не само сте пътували и наблюдавали стадата (ах, тези каракачански овце с лица на фараони!) и хората, а сте работили и сте общували с тях в много близък гард. С “Граница” и не само с нея вие пишете донякъде и своята биография на емигрант, съвсем отделно от “Улица без име”. Как се озовахте в Шотландия и я избрахте за място, където да прекарате живота си? В Шотландия се озовах по избор – заради природата и хората. Пристигнах от Нова Зеландия с виза за две години. Вече станаха двайсет. Не познавах никого и никой не ме познаваше. Започнах от нулата. Но за мен беше важно да се върна в Европа и да съм близо до България.
Как ще продължи разказът за живота ви и дали един ден няма да го напишете, така както прави една твърде интересна, но малко позната жена – Анка Ламбрева в “Една българка в чужбина”? Вие толкова много пътувате! Както казвам в “Анима”, книгата на живота ми нямаше да е същата, ако не се бяхме срещнали (с великите обикновени хора, с животните, растенията, планините, селата, езерата и всичките други неща по пътя ми). Това е книгата на моя живот, аз я чета, пиша и живея едновременно.
Кога английският език измести българския в главата ви? Не го е изместил. Те си говорят. И с писането е така. Почти всичките гласове на балканската тетралогия са български. Аз реално написах тези книги три пъти: първо на терен като хор от гласове, после на английски като литература и накрая на български като връщане към оригинала.
Успяхте ли да разберете къде Изтокът преминава в Запад; доколкото зная, Чърчил има категоричен отговор на този въпрос? Като човек на изкуството, а не политик (две противоположни категории) моят отговор няма как да е категоричен, а лиричен. Да цитирам от “Към езерото”:
„Погледнах обутите си в сандали прашасали стъпала. Сандалите бяха износени от многото пътища, които бях изминала. Може би във всичките мои маршрути има някакво епигенетично предопределение. Може би епичното пътешествие на неродените вече е вкарано в кодовете, чертани от езерните ветрове като космически калиграфи. Кодове, вписвани пак и пак безспир, защото ветровете прииждат от толкова различни посоки, че се надбягват един с друг в многогласен несекващ разговор – и така, докато езерото пресъхне и вятърът престане да стене и да се смее като самовилата от приказките с човешки глас.“
Угаснал ли е у вас копнежът към приключения, щом сте избрали живот на село? Не разбирам въпроса. Животът на село е много по-изпълнен с приключения, отколкото животът в града. Какво има в града? Градът е един пазар – или купуваш, или продаваш нещо в него. А когато си сред природата, нещо непрекъснато се случва. Тази сутрин видях две видри в реката. Те също ме видяха. Главите им са съвършено кръгли. След това събрах окосената трева в градината, посадих салати, прекопах компоста, посетих новородените телета на съседите и открих неочакван залеж на див чесън в една гора.
Сигурно познавате добре хранителните и лечебните му свойства, така както на копривата – това по вашите думи “особено оптимистично растение”. Сама ли финансирахте пътуванията си, започнали с южната граница на България? Да, кой друг.
Когато говорим за “Граница”, какво от Странджа остана у вас? Чели ли сте романите на Керана Ангелова, в които обитателите на тази планина са основни герои? Да, разбира се, книгите на Керана Ангелова са толкова живи и истински, в тях живее Странджа. Но горите на Странджа се секат безмилостно и у мен остава тази болка. А в Странджа е установен първият горски природен резерват на Балканите още 30-те години!
