Ръцете й изрязват нови светове, въображението й слепва неочаквани метафори. Виртуоз на хартиената пластика, Капка Кънева стои зад едни от най-креативните илюстрации и корици у нас
Текст Елена Кръстева
По метода клъцни/срежи Капка Кънева създава герои и светове. Майстор на хартиената пластика и популярен дизайнер на корици на книги, с прецизни движения на ножицата и въображението си тя превръща плоския кадастрон в сложна многопластова реалност. Под ръцете й излизат портрети на Линкълн и Сервантес, истории за непослушни момичета и изгладнели сърца, пътешествия с риби и прасета, заядливи бабички и дори целувката на Юда.
Първият поглед към работата й винаги води до втори. Следва дълго влюбено съзерцание. Много е трудно да откъснем очи и от последното й произведение – великолепните илюстрации на Капка към „Съвет към малките момичета” от Марк Твен, които тя създаде по покана на издателство „Лист” за книгата от поредицата „Детски шедьоври от велики писатели”.
Хартиената пластика изглежда лека спонтанна форма, но реализацията й в никакъв случай не е проста работа. Идеята може да се мъти седмици наред, изрязването рядко става от раз. После идва фиксирането с лепило, но и това не е краят. Финалната права е заснемането на пластиките. Не се знае в кой момент от денонощието осветлението ще се окаже най-подходящо и играта „Капка, ножица, хартия” най-сетне ще приключи. Докато не дойде следващият проект.
„При мен всичко започна от чистата графика – разказва ми Капка. – В Художествената гимназия най-много обичах техниката на сухата игла, по онова време гравирахме основно върху астролонови плаки. Тях започнах да изрязвам най-напред. Постепенно развих усет към колажа, асемблажа и другите техники, при които доминира материалът.”
Урокът на хартиената скарида
Още на пет-шест години Капка знаела, че ще бъде художничка. Родителите й не виждали някакъв изключителен талант у нея – смятали, че всички деца рисуват хубаво. Баба й обаче педантично събирала творбите й. В семейството на Капка не помпали самочувствието й излишно, но подкрепяли интересите й.
„Когато бях на шест или седем, баща ми донесе вкъщи една хартиена скарида оригами. Толкова се впечатлих, че започнах да се опитвам да сгъвам сама подобни фигури. Наричах ги оригами, макар да не бяха такива. Това беше моята първа среща с хартията като пластичен материал. В никакъв случай не съм си представяла, че някой ден тя ще бъде част от моята професия. По-късно открих и китайските кукли за театър на сенките. Смятам, че визуалният ни вкус се оформя при срещите с различни култури и влияния, а най-знаковите срещи се случват в детството. Това, което ние, художниците на книги, правим днес, влияе на съвременните деца”, казва Капка.
Урокът на най-малките
От три години тя преподава в катедра “Книга, илюстрация, печатна графика” в Националната художествена академия. Освен със студенти работи и с деца, а уъркшоповете й с най-малките раждат открития и уроци за самата нея. „Децата са много съзидателни и творчески настроени. Те ме научиха, че всичко може да бъде направено по поне още няколко начина. Освен това тяхната интепретация винаги е по-добра от оригинала!“
Самата Капка също е удивителна – вижте само как предава движението чрез хартията! „Факт е, че някои все още намират техниката ми за нетрадиционна, но за мен тя се е превърнала в нещо като естествено продължение на ръцете, ума, сърцето ми. До такава степен ми допада да се изразявам с нея, че сякаш не си спомням времето, преди да я разпозная като своя визуална азбука”, допълва Капка.
Урокът на нетрайността
„Шегувам се, че работата ми е като азиатските мандали – създадени, за да покажат колко нетрайно е всичко, те са унищожавани с едно-единствено движение. Малко от хартиените ми пластики за книги са запазени, защото не всички са фиксирани с лепило. Някои парчета рециклирам, други изхвърлям. Онези, които имат сантиментална стойност за мен, запазвам, а съвсем малка част – експонирам”, описва невидимата част от професията си Капка.
Видимите плодове на труда й са във всяка книжарница – от 2003 г. насам почти всеки месец излиза книга, минала през ръцете и сърцето й. Кориците и илюстрациите й често печелят награди. Сред тях са призът на асоциация “Българска книга” за най-добър издателски проект за 2010 г., втора награда за илюстрация от Второто биенале на българския дизайн през 2011 г. и отличието за високи творчески успехи на Министерството на културата за 2014 г. Преди три години две корици на Кънева влязоха в Топ 10 на класацията „Най-добрите корици” на Асоциация „Българска книга”, а миналата година получи наградата за български автор за представянето си в Осмото международно триенале на сценичния плакат в София.
Урокът на провокацията
Вдъхновение в професията Капка получава от японския гений Кацуми Комагата и неговите пространствени книжки за деца на 2-3 години; също така следи работата на Дейвид Картър и на връстника си от Полша Павел Павлак. От българските художници харесва много произведенията на Яна Левиева и Росица Ячкова. „Корицата е визуално обобщение на съдържанието. Но когато става въпрос, да речем, за детективски роман, едва ли бихте искали да ви разкрият търсената загадка още преди да сте отворили книгата. Затова нерядко целта на корицата е по-скоро да провокира въпроси, отколкото да дава отговори. Вярвам, че хубавите книги са резултат от съвместните творчески усилия на отговорните за текста (автор, редактор, преводач, коректор) и създателите на визията, които също може да са повече от един – илюстратор, графичен дизайнер, фотограф, инженер по хартиеното сгъване”, казва Капка.
Урокът на 5-годишния цензор
Най-интересните приказки Капка не ги е чела. Чула ги е от дъщеря си – 5-годишната Яна, която всеки ден я залива с мъдрости от собствения си свят. За момента тя е и най-сериозният критик и цензор на майка си. Преди да развие някой детски проект, художничката тества идеята си пред Яна. „Ползвам я за референция. Ако тя разбира какво съм направила, приемам, че ще е ясно и за другите деца. В книгата на Марк Твен например се споменаваше кукла от китайски порцелан. Тогава битът е бил много различен от нашия, играчките – също. Първоначално исках да представя епохата реалистично. Проучих как са изглеждали детските стаи, играчките, мебелите, дори люлките. Разбрах как са се придвижвали заможните американци, даже къде са оставяли чадърите си… Постарах се да проникна в ежедневието на съвременниците на Марк Твен. Но се запитах – как тази реалност ще говори на едно съвременно дете, дали ще му бъде достатъчно близка? Ще има ли време текстът да го спечели, че да заживее с него? В „Емил от Льонеберя” например има много персонажи и един, когото опознаваш и обикваш дотолкова, че ти става едва ли не най-добър приятел. Тогава може би проникваш в неговата реалност. Но текстът на Марк Твен е различен. След консултация с Яна открих точния подход към него”, усмихва се Капка. Какво е сътворила? Отворете „Съвет към малките момичета”, за да разберете.
