Винаги може да се намери мъничка причина и за безпричинното щастие. Малка колкото една снежинка примерно, когато неочаквано видиш през прозореца, че е завалял първият сняг, казва писателката, която няма как да не сте заобичали, след като сте чели
„Мястото Янтара“ е последният издаден роман на Керана Ангелова, известна на българската читателска публика с поетичните сборници „Лято“, „Подземна река“, „По-беззащитни глухарчета“, „Kaтокала, името на пеперудата“, „Времена“, „Видения“, “Леванте”, със „Зана. Папазини”, две повести, с романите „Елада Пиньо и времето“, „Вътрешната стая“, „Улицата на пеперудите“, „Слънчогледи за Мария”, „Видение в Мемфис”, с есетата в сборника „Един след полунощ” и фрагментите „В един след полунощ е светло”.
След прочита на „Мястото Янтара“ се втурнах да търся и да чета и предшестващите я книги с вашия подпис. Запитах се кога у вас е припламнал първият порив да пишете и с какво е бил свързан?
Първият порив за писане не беше точно порив за писане. Беше порив за живеене на живота с всички сетива. В детството сме великите откриватели на цял един свят, ден след ден. Ако любопитството, изумлението и интересът към божия дар, наречен живот, преизпълват малкия човек, той започва да чувства желание сам да създава, да твори. Та и аз така, помня как трептях от изумление заради всичко, което ме заобикаляше, и в слънчевия сплит ме полазваше сладък гъдел. Не знаех думата, с която да го изразя, и нямах представа, че никога няма да я узная. Може би поради тази причина точно думите още от ранното детство станаха моят начин за изразяване на неизразимото докрай – докато се опитвах да открия първо думата, която всеки път, щом се захванех да пиша разни кратки текстове, избухваше в мен като точката сингулярност и излъчваше импулси някъде сред всичките мои думи. За разлика от тях тя нямаше видимост, просто ги осияваше с чиста ликуваща радост. И май и досега си е така.
Кога осъзнахте дълбоката свързаност между човека и мястото, където се е родил?
Може би не точно през детството, може би по-късно. Тогава просто живеех и ликувах. Вместо отговор предлагам една своя миниатюра, в която съм казала нещата: „Всеки Божи ден ме изпълваше нещо могъщо, тревожно и неудържимо щастливо, под ребрата ми винаги трептеше като сладостна топка едно почти непоносимо вълнение. То ме издуваше, повдигаше ме на педя от земята. Сега знам, било е любов. Любовта изобщо, любов свръхсилите ми. Вероятно детството е времето, когато все още сме абсолютно синхронична, хармонична, безмерна – макар и несъзнавана – част от Бога.” От есеистичната ми книга „Един след полунощ” е. В нея разказвам себе си с убедеността, че родното място наистина е съдбовно важно. Там са първите ни ярки преживявания, първите учители, първите житейски уроци. Ако се бях родила другаде, щях да имам други хармонични отношения, но може би и конфликти със света, а това би ме изградило като съвършено друг човек, мисля. Не знам дали по-добър или по-малко добър, просто моето място е допринесло да започна да се формирам като човека, посочен да е такъв от самия замисъл на съдбата.
„Мястото е някой, не е нещо“. Има ли разлика между мястото Янтара и мястото Керана?
Абсолютно никаква разлика няма между мен самата като автор и жените в романите ми. Без значение е дали разказаната история е чисто фикционална. Всеки път в книгите си разказвам себе си, като влизам под кожата на своите героини. Не е необходимо да съм преживяла онова, което им се случва. Достатъчно е да се поставя на тяхно място и да ги накарам да преживяват по начина, по който аз бих преживявала, ако в реалния живот се случи да попадна в ситуации като тези, измислени от мен като разказвач на истории. Иначе в „Мястото Янтара” едно към едно разказвам точно моята планина, реката, морето… И да, както казва героинята ми Янтара, аз съм това Място, където и да се намирам.
Разкажете ми за детството си в село Бродилово!
Е, в Бродилово и аз като мнозина в този живот бях безсмъртна, както обичам да се шегувам. Всъщност в пространството на детството времето все още не съществува: усещането е, че никога няма да пораснем, няма да остареем, няма да умрем. Възрастните може, не и ние.
Иначе живеехме в Бродилово, но и в Ахтопол и Царево, така че си имах за свое щастливо пространство планината Странджа с най-красивата река Велека с нейните искрящи водни кончета и звънко плачещите върби, и в същото време мое беше и най-синьото и топло море. Както се казва, живеех нашироко.
Записвали ли сте разказите и приказките, които са ви разказвали баби и прабаби? Аз така съжалявам, че не съм го правила…
Не, но още помня картините, които въображението ми ярко и незабравимо създаваше, докато ги слушах. Всъщност тези техни устни разкази много допринесоха да се развие образното ми мислене, а също и чувствителността ми, което означава, че те също са един от подтиците да започна да искам сама да създавам истории.
Смятам, че съвсем не е случайно това, че прочетох „Мястото Янтара“ почти по същото време, в което се свързах и говорих с една родова терапевтка – Аида Марковска. Тя говори за родова памет, за това, че човек трябва да познава и да тачи своя род и традициите, че всички проблеми в живота ни имат корени в историята на нашите предци.
Вероятно не всички наши проблеми имат корени единствено там, но съм съгласна, че родовата памет не е просто памет на мозъка, понякога изобщо не е, тя е паметта на кръвта. Дори като метафора това казва доста по въпроса. Иначе да, съществува енергийно родово поле и без значение в кое време живеем, преди или сега, щом сме в тази енергетика, няма как да не ни влияе. Ние сме себе си, но и онези отпреди нас са ни оставили разпознаваеми черти, не само външни.
