Коледата – неизбежна

Съзнавам, че в духа на всеобщата предпразнична еуфория текстът ми вероятно ще звучи неуместно. Но също така съзнавам, че сигурно има и жени като мен – такива, на които цялото това суетене причинява клаустрофобия. Този текст е за вас, мои сестри по светоусещане. И ако трябва да изиграя неблагодарната роля на киселото джудже, което омрънква празника – така да бъде.

Има нещо, което дълбоко не харесвам във всички празници, и това е тяхната задължителност. Не буквално,  разбира се. На теория всеки може да празнува (или да не празнува) каквото си иска. На практика обаче нещата не стоят точно така. Има едни невидими, но  много коварни вериги на общественото очакване, които се затягат около глезените ми месец преди Празника и ме карат да се озъртам неспокойно. Няма значение кой е Празникът – дали ще е Коледа, Нова година, Великден, Свети Валентин, Осми март… та дори и рожденият ми ден. И няма значение какво разбирам под „общество“ – дали в най-общ смисъл, или тесен семеен кръг. От мен се очаква да правя разни Празнични Неща или най-малкото – да имам Празнично Настроение. Е, не става.

Открай време празниците са работа на жените. От мъжете се иска само да заповядат на приготвената от нас трапеза. Да, отново не буквално. Но дори да ги включим в подготовката, да ги изпратим да пазаруват, да ги накараме да изчистят, да ги научим да свиват сарми дори – за тях това е просто задача, която ще изпълнят, без да се вживяват особено. Вживяването е наша работа. Емоцията, която превръща празника в Празник. Домашният уют, атмосферата, създаването на спомени, всички онези неща, които карат сърцата на истинските жени да затрептят от радостно очакване.

Моето сърце изпитва желание единствено да сложи четка за зъби и един кат дрехи в малка раница и

да отпраши нанякъде

докато празникът отмине. Честно, нищо празнично не виждам в това да се убия от готвене (особено при положение че така  или иначе го правя всеки ден). Не че не обичам да готвя, напротив. Това, което ме съсипва, е задължителността – на готвенето, на менюто, на настроението. С една дума – традицията.

Не искам да си помислите, че съм някакъв радикален нихилист, рушащ традициите с голям пънкарски чук. Ние също имаме семейни традиции – създаваме си ги в движение, от нещо случайно и импровизирано, което толкова ни е харесало, че искаме да го повторим пак. И ни е хубаво всеки път, защото си е наше. Ние сме си го избрали и си го правим такова, каквото ни харесва. Затова тази повторяемост не изморява и не дотяга, а успокоява и носи комфорт.

Но когато говорим за наложените отвън традиции, става малко по-трудно, поне за мен. Всъщност  доста по-трудно, защото мъжът ми е традиционалист и държи на тези неща. Решили сме проблема, като гостуваме за Бъдни вечер и Коледа на неговите родители. Свекърва ми прави всичко, както си му е редът, включително и питка с традиционни украси, а аз я гледам с възхищение (но и с неразбиране, признавам си). Има трапеза, има молитва, има окадяване на къщата с тамян. И съм ѝ страшно благодарна, че има не само енергията, но и вътрешната убеденост да прави всичко това. Защото смятам, че за сина ми е добре да има и този вид спомени и опитност. Аз се включвам, разбира се, но с чирашка работа – мия, режа, разбърквам. Без да се ангажирам емоционално, просто изпълнявам – като мъж.

В интерес на истината една година решихме да си останем вкъщи и

да се направя на истинска жена

И се постарах да сготвя всички необходими ястия. Просто вместо питка имаше малки хлебчета с късмети, с маслини и розмарин. И в сармите бях сложила червени боровинки. И в боба… не помня какво му имаше на боба, но със сигурност не беше по канон. Не че не беше вкусно – беше. Но кулинарното ми въображение, което обикновено се оценява високо, не издържа на челния сблъсък с традиционализма. Традицията не обича проявите на въображение, тя обича да диктува и да ѝ изпълняват. Затова не се харесваме двете с нея. В крайна сметка си изядохме всичко, но мълчаливо се съгласихме, че следващата година отново ще сме при свекърва ми.

Като оставим настрана готвенето, има още куп празнични суетни, които ми докарват недоумение и нервен сърбеж. Задължението да купуваме неща, от които нямаме нужда. Играчки, към които се губи интерес на следващия ден. Дрехи, които се забутват на дъното на гардероба. Купища вещи за отбиване на номера, сякаш това е единственият ден, в който е разрешено да направиш подарък. И ако не го направиш – значи не обичаш близките си достатъчно.

Ами коледната украса? Да, разбира се, че обичах да украсявам елхи (или да боядисвам яйца за Великден). Когато бях малка. Но вече не намирам никаква тръпка във ваденето на кашоните с играчки, защото знам какво ще открия там. Онази магия я няма. Дори да купя нови играчки – все тая. Украсяването е радост за децата. За мен е задължение и рутина.

Може би това, което най-много не харесвам, е лицемерното смирение (а то в 90 процента от случаите е  лицемерно). Все едно се явяваш на ежегодната матура пред Бог и трябва да се представиш добре на теста. А какво си научил през годината и научил ли си изобщо нещо – няма значение.

Изобщо не ми допада внушението, че Коледа е

единственото време, в което си свестен човек

Тоест в което си длъжен да бъдеш свестен човек. Да си щедър, бял и добър, да пуснеш някой СМС за благотворителност, да купиш подарък, да се усмихваш през зъби. И да ти е празнично, весело, уютно – целият коледен сет. Нали се сещате как недолюбените жени гръмко декларират, че не празнуват Свети Валентин и Осми март, защото любовта и уважението трябвало да се показват всеки ден? Е, аз съм така с Коледата. Не защото съм бяла и добра, и щедра, и благотворителна, и усмихната през всичките останали 364 дни. А защото не обичам да ми казват какво да правя, кога да го правя и как да го правя. Защото виждам смисъл в задълженията и правилата, когато те служат за поддържане на обществения ред и на безпроблемното съжителство. Но радостта не е нещо, което се поддава на правила. Обичта не е въпрос на традиция. Патриотизмът не се побира в паница боб. И ако не си сравнително свестен и обичлив през останалите 364 дни – просто няма смисъл от цялото упражнение.

Но за хубаво или за лошо никой човек не е остров, както е казал класикът. Какво си мисля и чувствам, е едно, какво ще (трябва да) направя – друго. Затова и тази година ще украся елхата за сина си (добре де, той ще я украси, а аз ще го окуражавам колко добре се справя). Ще помогна на свекърва си да приготви коледната трапеза и дори няма да ми е досадно, защото ще си говорим за някакви дребни, наши си неща. Ще купя подаръци за близките си – защото това е просто още един ден, в който мога да им  купя подаръци. Ще вдигам наздравици и даже ще се усмихвам. Но вътре в себе си ще съм на някое тихо и спокойно място с малка раница, в която има четка за зъби и един кат дрехи. И да, Фейсбук и тази година няма да получи от мен снимки на сарми, подаръци и елха. Нито призиви за всемирна благост и доброта. Нито публични обяснения в любов.

Ще се върна незабелязано някъде в началото на януари, когато коледната шумотевица поутихне и истерията се уталожи в обичайния ежедневен коловоз. Ще правя сарми – с боровинки или без – защото ги обичаме. Ще ми е празнично, защото е вторник и нищо особено не се е случило, но изгревът е бил много красив. Ще правя снежни човеци и ще се смея на просташки вицове. Ще пея под душа. Ще си слагам червено червило. Ще бъда добра, когато ми идва отвътре. И лоша – когато си поискам. Ще посрещам вечер премръзналите си момчета и ще благодаря наум, че са ми живи и здрави. Ще белим портокали и ще режем ябълки. Ще бъде топло и къщата ще мирише на канела – не защото е Коледа, а просто така. И ще ни бъде хубаво – нормално, обикновено, делнично хубаво. От онова, незадължителното.

Spread the love
Публикувано от
Още от Дона Делова

Светлина, повече светлина!

Какво е светлинна терапия и може ли да ни помогне срещу депресията...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ