Кой е най-големият враг на творческия процес? Това, че сме хора. Това е както най-голямата благословия, така и най-голямото ограничение. Настроението и продуктивността ни често зависят от фактори, които дори не осъзнаваме веднага – сън, храна, хормони. Колкото и неограничени да са идеите ни, те винаги са свързани с физическото ни състояние. Затова изпитвам огромно уважение към жените в музикалната индустрия. Ако на мен понякога ми е трудно, представям си колко по-сложно е за една изпълнителка, която трябва да се справя с промените в тялото си, независимо дали е в цикъл, бременна или възстановяваща се след раждане. Спомням си как Бионсе пя на награди, когато беше в петия месец – само тя знае какво ѝ е струвало това. Освен физическите предизвикателства жените в индустрията често трябва да се доказват двойно повече. Един мъж може да изглежда намръщен и това да се приеме като готино, но ако жена се държи така, веднага става обект на критики. Очаква се да са перфектни: да изглеждат добре, да танцуват, да са усмихнати. И въпреки това не се оплакват.
Никоя не говори колко трудно е да си в шоубизнеса, докато тялото ти се променя по начини, които не можеш да контролираш.
Най-големият враг на творчеството не е липсата на идеи или мотивация. А фактът, че сме зависими от телата си. И те невинаги ни се подчиняват.
Поздравявам те за тази осъзнатост и емпатия, които проявяваш! Научил съм се да усещам нюансите зад думите и поведението на хората. Това не само те прави по-добър артист, но и по-добър човек. И да, културата на повърхностни разговори, в които „Как си?“ е просто формалност, а не истински въпрос, е притеснителна. Загубата на човешки отношения ме плаши. Но когато имаш около себе си хора, които се интересуват и те разбират, е най-голямото богатство. Късметлия съм.
Кой е любимият ти етап от създаването на музика? Този с белия лист ли? Този, както и моментът, когато чувам първото демо и ми хареса. Това е толкова силно и лично усещане. Моментът, в който нещо, било само в ума ти, изведнъж придобива форма и звук. Не е самият release, не е моментът, в който светът чува песента, а този интимен миг, в който тя оживява за първи път.
А как се пише текст на песен? Всеки път е различно, но за мен най-важното е как звучи текстът, не само какво казва. Когато слушам музика, често не се фокусирам върху думите, а върху емоцията, която носи вокалът. Искам и моята музика да бъде възприемана така. Дори някой, който не разбира езика, да усеща мелодията и звученето.
Затова в процеса на писане обръщам голямо внимание на звукописа. Всяка дума е прецизно подбрана, за да пасва на мелодията. Всичко е изчислено. Понякога дори променям цял припев, ако има твърде много „с“-та, защото всяка буква и звук са от значение.
Когато чух новата ти песен за първи път, веднага усетих емоцията в нея, без дори да се заслушам в текста. Това е от онези песни, които, колкото и клиширано да звучи, просто те вдъхновяват. Радвам се, че си я усетила така. Този проект е изпипан до най-малкия детайл. Всичко е направено с максимума на знанията и възможностите ни – не само моите, но и на Дара Екимова, която ми помогна с текста, и на продуцента Dexter. Аз написах текста на английски, а Дара го адаптира на български, като ми даваше варианти, от които да избирам. Без нея и Dexter тази песен нямаше да бъде същата.
Цялата идея за парчето се роди от една мисъл, която имах още на 15. Когато бях в България за X-Factor, осъзнах, че няма млад артист, с когото да се асоциирам. Нямаше български изпълнител, който да ме вдъхновява по начина, по който Джъстин Бийбър вдъхновяваше поколението си. Това ме накара да се замисля защо. Има ли пазар за подобен артист у нас? Сега гледам от друга перспектива. Знам, че има деца и тийнейджъри, които гледат телевизия и възприемат това, което виждат. Искам този проект да ги вдъхнови. Не просто да покажа вокални способности, а да създам модерна, достъпна и стойностна песен, която да бъде харесвана и от младите, и от по-възрастните. И всичко това е създадено в България, с български екип, от хора, които не го правят за пари, а от любов към музиката.
Казват, че съм луд, но аз го правя за онзи малък Кристиан, който преди години търсеше вдъхновение на екрана. Искам следващото поколение да види, че е възможно да бъдеш в България, да правиш качествена музика, да работиш с най-големите артисти в света и да бъдеш разпознаваем не само тук, но и в Азия, и в Америка. Аз нямам нужда от този проект. Всичко, което създавам у нас, е инвестиция в следващото поколение.
Ако някъде там има още едно дете като мен, което ще се вдъхнови, значи всичко си е струвало. Вече виждам нови млади артисти и това ме радва. Опитвам се да им отговарям винаги, да ги подкрепям, но и да съм честен с тях. Ако нещо не ми харесва, им казвам: „Тук можеше да се постараеш повече!“ Осъзнавам, че влизам в ролята на ментор, което още ми се струва странно. Но в същото време знам, че съм натрупал много опит. От петгодишен съм в тази индустрия. Ако се замислиш, това са 20 години. Направо мога скоро да се пенсионирам (смее се).
С това ли се гордееш най-много? Ако кажа, че най-много се гордея, че съм ментор, ще е лъжа. Може би най-голямата ми гордост е, че съм добър син. Всичко започва оттам.
Това да правя семейството си щастливо беше първата цел в живота ми.
Не мога да посоча успехите си. Те са се случили не само заради мен, а заради всички хора, вложили времето, усилията, парите и знанията си. Аз съм просто човека на сцената. Ако има нещо, с което истински се гордея, то е това какъв човек съм.
Какво ти предстои през тази година освен песента и клипа? Миналата година си обещах, че ще отида в Америка. И се случи. Всичко в живота ми се случва циклично. На 8 март снимахме клипа за So High – нещо, което дори не беше планирано, а на следващия ден вече бях на път за Америка, най-хубавото пътуване в живота ми. Отидох без план, без обратен билет, без сигурност къде ще живея. И въпреки това всичко се нареди. Преоткрих хора, които днес са ми като семейство. Нямах много пари, но успях да се справя. И разбрах нещо важно: хората сами си забраняват да живеят, а всъщност всичко е възможно. Не си поставям рамки. Не съм привързан към място, към вещи. Живея в самолета, имам един куфар и ми е напълно достатъчно.
Какво сънуваш? Доста визуални и конкретни неща. Често сякаш виждам бъдещето. Сънувам нещо и след това то се материализира. Но всеки път си казвам, че си въобразявам. Никога не го споделям предварително, а едва след като се случи, разказвам на хората и те ме гледат странно. Благодарение на това имам усещането, че виждам какво ме очаква.
