Едно интервю от 2018 г. с младата архитектка, която продължава с мисията си
Когато прочетох за първи път историята на Кристияна, тя моментално ме грабна. Не само професионално. Усетих я с родопската си кръв и ме развълнува, както ме вълнува звукът на гайда. Събуди у мен някакво забравено усещане за общност и род, и не само.
Зарадвах се, че в един свят, в който все повече неща са относителни и все по-малко – стабилни, може да има каузи и дела, които са абсолютно, безапелационно добри и правилни. Че има ценности, които не се поддават на релативизма, а традициите и модерността не се изключват взаимно.
Кристияна е тънка и стройна като ела и лицето й свети с оная „цяла съм свята огряла“ родопска хубост. Има заразителна усмивка, а енергията и оптимизмът й може да поведат тълпи (и подозирам, че точно това се случва). Когато говори, се оживява и разпалва, излъчвайки непоколебимата увереност на човек, който знае какво и защо го прави. И докато я слушам, нещо ме хваща за гърлото, а очите ми започват да парят. Съвсем непрофесионално.
Запознайте се с Кристияна Брънзалова – момичето, което възкреси училище и не смята да спира дотук.
Това е една от онези истории за уж случайни неслучайности. За неща и хора, които пресичат пътя ти в точния момент. За нишки, които се заплитат от само себе си в нещо много красиво. И когато се обърнеш назад, си даваш сметка, че точно така е трябвало да стане!
Кристияна е родена преди 24 години в София, но
корените й са в родопското село Хвойна
Вероятно са я придърпвали с невидима сила през цялото време, докато е учила в Манчестър -Архитектурен дизайн и технологии, а след това и Архитектурен дизайн в Милано. Завършва семестриално и й остава само дипломирането. Задачата, по която трябва да работи заедно с колегите си, е възстановяване на две изоставени колонии в Италия, построени от Мусолини за фашистката младеж. През цялото време обаче не я напуска усещането, че не са „нейното” нещо, и започва да мисли други варианти. Прибира се в България и обикаля из София в търсене на подходящи сгради; рови в архивите, но не намира нищо, което може да й свърши работа. Така че се примирява и се връща към колониите.
По Великден миналата година Кристияна отново е в България и прекарва ваканцията в Хвойна, където има фамилна къща. Един ден вижда изоставеното училище, точно зад църквата. За пръв път привлича погледа й, макар да е минавала покрай него десетки пъти. Нищо не знае за тази сграда, но тя по някакъв начин я грабва. Разравя се из архивите в Смолян и в последния момент успява да открие идеен проект. Оказва се, че училището е проектирано от известния пловдивски архитект Боян Чинков – един от видните представители на модернизма в предвоенна България.
Оттам нататък
магията започва да се случва
Кристияна прекарва един ден в училището и прави измервания, понеже няма останали никакви чертежи. Създава страница във Фейсбук, която бързо започва да се пълни – най-различни хора се свързват с нея, изпращат й снимки, разказват й истории и постепенно пъзелът се нарежда. “Най-емоционалният момент за мен беше, когато на пода в учителската стая под купища книги и тетрадки открих трудовата книжка на прадядо си Иван Брънзалов, който е преподавал там – разказва тя. – Неговият баща Петър пък е бил един от първите учители в селото.“ Излиза, че Кристияна е обвързана с това училище на неподозирано много нива. Някои биха го нарекли съдба…
