„Не ти!“ – сопва ми се рязко огледалото в отговор на въпроса, който дори не съм се осмелила да задам. „Определено не си ти, даже и средна хубост не си. Я си погледни…“ – и започва да изрежда недостатъците ми с хладна безмилостност, а аз си тананикам наум „нииищо не чууувам, чорапа си обууувам“, за да го заглуша. Дали успявам, как мислите?
Върти ми се в главата една анекдотична случка, която четох преди време. Лирическата героиня, нормална жена над 40 с всичките ѝ комплекси, гледала интервю на Цветана Манева, в което актрисата признала, че всяка сутрин си казва пред огледалото: „Цветана, ти си една много красива жена!“ Впечатлена, героинята решила веднага да последва съвета ѝ. Застанала пред огледалото, поизправила се и без да се замисли, изстреляла: „Цветана, ти си една много красива жена!“
Цветана Манева наистина е една много красива жена. От тези, дето остаряват като катедрали и носят белезите на възрастта с аристократизма на вътрешния мир, без да им хрумва да се правят на тийнейджърки или на 70-годишни секссимволи. Тъжното е, че на всяка Цветана се падат стотици жени, които сутрин с ожесточение се взират в огледалото в търсене на реални или въображаеми недостатъци. Жени от всички възрасти, с всякакъв външен вид, често красиви – обективно, безусловно красиви.
Дисморфия или
синдром на изкривеното огледало
се нарича психичното разстройство, при което се развива вманиачаване по дребен или несъществуващ дефект. Тази обсесия, започваща като повишено внимание към съответния недостатък, може да ескалира до натрапчиви мисли, хронично ниско самочувствие, социална изолация и пристрастяване към естетични процедури. От нея масово страдат жените, но и мъжете не са пощадени. Хранителните разстройства също спадат към тази категория, а при мъжете може да се развие т.нар. бигорексия – убеждението, че са недостатъчно мускулести и се налага да тренират все повече и повече.
Както може да се досетите, дисморфичното разстройство се появява през пубертета или в началото на 20-те. Май не познавам жена, която се е чувствала добре в тялото си през пубертета и това е обяснимо – организмът се променя с темпове, които себевъзприемането не успява да догони. Но извън физиологията има много други фактори, допринасящи за задълбочаването му. Психолозите посочват като такива свръхкритичността и прекаления родителски контрол, преживени физически или психически травми, както и някои личностни черти като перфекционизъм, интровертност и страх от отхвърляне. Генетиката също играе роля – според изследванията 20% от хората, страдащи от телесна дисморфия, имат член от семейството с подобни симптоми.
Най-често като „дефектни“ се възприемат кожата (73%), носът (37%), теглото (22%), гърдите (21%), зъбите (20%), очите (20%), частите на лицето като цяло (12%), гениталиите (8%). Според статистиките от дисморфия страдат 2.4% от световното население. Броят на тези, които
не се харесват и не се приемат
обаче е много, много по-голям и дори да не стигат до клинични крайности, страдат достатъчно.
Спомням си впрочем една случка от началото на 20-те си години, която точно илюстрира изкривеното огледало на младостта. С близък приятел се заговорихме кой какво би променил в себе си, ако можеше. Той спомена едно или две неща, колкото да не е без хич. Аз на свой ред поех дълбоко въздух и изредих всяка част от тялото си, от главата до петите. Мисля, че пощадих само косата и очите. Сред забележките ми имаше и такива от рода на „талията ми е прекалено тънка и кара задника ми да изглежда още по-голям“ (бях 50 килограма при ръст 1.70), както и „гърдите ми са прекалено щръкнали и стоят някак несериозно“. Приятелят ми слушаше с нарастващо недоумение и накрая избухна: „Абе ти луда ли си? Не си ли даваш сметка, че точно тия неща се харесват на мъжете?“ Ами… явно не си давах. И едва ли съм само аз.
Днес, когато тънката талия и щръкналите гърди са в миналото, си давам сметка за друго – колко несправедлива съм била към тялото си и жестока към себе си. За съжаление, мъдростта върви ръка за ръка с гравитацията и онова „Дона, ти си една много красива жена!“ в огледалото пак ми се опъва. Горчивата истина е, че излизаме от територията на младежката неувереност само за да влезем в онази на надпреварата с времето (а между двете броим пораженията от бременности и раждания). И ако за първото роля играят взискателните родители, при второто натискът е от цялото общество. Остаряването е някак неприемливо, дори позорно, все едно малодушно сме се предали. Колкото и да се възхищаваме на Франсис Макдорманд за непукизма и смелостта да остарява естествено сред морето от опънати до скъсване холивудски лица, все пак не ни се иска да изглеждаме като нея. И да, заричам се, че няма да слагам филтър на снимките си, защото изглежда жалко, но докато пиша този текст, лицето ми е намазано с гликолова киселина за химичен пилинг. Къде свършва нормалната здравословна грижа за себе си и започва отчаяното вманиачаване? Нямам отговор.
Със сигурност обаче все по-малко се харесваме и
вината на медиите
за това е огромна – както на социалните, така и на традиционните.
Дъщерите на приятелките ми, естествено красиви момичета, си инжектират филъри в устните в преследване на някакъв унифициран идеал, който дори не е местен, а представя чертите на смесените раси. Приятелките ми, естествено красиви жени, отбелязват рождените си дни с ботокс и мезоконци. Попфолк певиците вече са абсолютно неразличими една от друга, а не е като да не са били красиви поначало. Телефоните ни мамят с всякакви филтри само и само да представим на виртуалния свят една по-лъскава версия на себе си (в случай че нямаме достатъчно средства направо да легнем под ножа). Жените никога не са били облъчвани с по-противоречиви послания – от една страна body positivity движението, от друга – всевъзможните начини да се „подобрим“. Ние, редакторите в женските списания, също имаме вина. Защото ги пълним с текстове от типа „обичайте себе си, приемайте се такива, каквито сте“, а на следващите страници публикуваме диети, естетични корекции и всякакви други методи да не сме такива, каквито сме. Едното може да е по-положително и мехлем за душата, но другото продава повече. Тъжно, но факт.
Как се постига баланс в такава интонационна среда? Наистина не знам. „Всеки сам си преценя“, както е модерно да се казва напоследък. И лошо няма, стига да се чувстваме добре в кожата си и да не превръщаме огледалото във враг. Да не се занемаряваме, а да се научим да приемаме спокойно и различността, и остаряването си. Да си припомняме, че най-много бръчки стават от смях, и да си намираме повече поводи за бръчки въпреки всичко. А и мисля, че доза „Еди-коя си, ти си една много красива жена!“ всяка сутрин няма да ни навреди.
