6:30 е. Светът се протяга и бавно се измъква от топлата прегръдка на нощта. След час или два хората ще се събудят, ще включат косачките и резачките и Земята отново ще се завърти. Но дотогава сме само аз и слънцето, което полека се издига над билото на планината и разсипва златна светлина. Времето само за мен, в което се подреждам парченце по парченце. Лаптопът ми, чашата с кафе, ябълката отсреща, приведена от плод. Онзи период от годината, който се полюшва като жълт хамак между лятото и есента, все още топъл и безгрижен, но и с капка меланхолия, колкото да подсили сладостта. Любимият ми.
Дните ми тук, в пазвата на Родопите, са еднакви и се сливат в кротка нега. Събуждам се рано, с изгрева, и няма как да е иначе – часовникът ми се синхронизира с естествените ритми. Ритуалът ми винаги е неизменен. Първото, преди всичко останало – преди кафето, преди да съм се измила дори – е да нагазя боса в ливадата и да посрещна слънцето. Детелината между пръстите ми, росата, която попива във всяка моя клетка, светлината, която напоява зениците ми… нищо не може да замени това усещане за благодат, което ме изпълва и прелива. Най-големият лукс е да не бързам заникъде. Няма интернет, не ми е и нужен. Не ме интересува какво се случва във Фейсбук, в държавата, по света… Светът е тук и сега, в мокрите ми от росата крака. И ми е напълно достатъчен.
Градските хора вероятно биха казали, че на село е тихо. Но това е измама на сетивата, свикнали с шума на трафика и технологиите. Тишината тук е гъста като мед, наситена със звуци. Жуженето на пчелите, бръмченето на мухите и съскането на цикадите се сливат в плътен замайващ фон. Отнякъде изкукуригва петел, излайват едно-две кучета, обажда се магаре, вятърът прошумолява в листата на черешата.
Нямам представа какво ще правя днес и така ми е добре. Мога да прекарам целия ден тук, на дървената пейка, да гледам планината, старите плевни и играта на светлината в листата. Мога да легна в ливадата, когато росата се вдигне, без бански, без слънцезащитен крем, без нищо между кожата ми и слънцето. Мога да чета, да пиша, да мисля. Мога да окося тревата, да подрежа храстите, да прекопая някоя и друга леха. Мога да набера билки и да ги сложа да се сушат. Мога да сготвя, мога и да не сготвя.
Храната на село е проста и вкусна като живота. Дебели филии селски хляб, препечени на огъня и обилно намазани с масло. Домати със сирене. Диня, която се стича по брадичката. Катмите по стара рецепта от баба ми Дона. Всичко се готви отвън, на огнището, върху почерняла от времето пиростия. Нищо не може да се сравни с този вкус. И не е измислен още парфюм, който да мирише по-хубаво от пушека в косата ми. Огънят е сърцето на къщата. Той ни събира вечер дори през лятото. Не за да ни топли или да ни свети, а просто така, за радост на душата. За да си мълчим заедно, загледани в пламъците, и да няма нужда от думи. Или да си разказваме забравени истории от детството – за таласъми и караконджули, за страшни башибозуци, за лов на мечки. Планината има своя собствена митология. Тук всеки хълм, всеки камък, всяка пещера крият нещо. Малко са местата, толкова наситени с емоция и история – често горчива, но много истинска. „Оти ти плачат очинки, пък ти са смее лицено“, така се пее в любимата ми родопска песен, а аз го наричам „синдром на родопската душа“ – способността да преживяваш едновременно няколко различни чувства, дълбоки като рана. И онази утаена в погледа тъга дори когато се смеем с глас. Може би затова обичам точно това време, между лятото и есента.
Селските улици са стръмни и каменисти, изтърбушени на места от стъпки и порои, обрасли с риган и равнец. Няма как да бързам по тях. Но мога да гледам наоколо. Да надзъртам в празните прозорци на къщите, някога пълни с шум и живот, а сега оставени само на себе си и на времето. Да поздравявам бабите, които ми отвръщат с „Дал Бог добро!“, а после неизменно ме питат „Ти чие си?“. „На Деловите“, отговарям, и този отговор, който ме изпълваше с досада като малка, сега ме изпълва със смисъл. Той е моят център, тежестта, която държи краката ми здраво на земята, докато главата ми е в облаците. Знам, че каквото и да ми се случи, колкото и изгубена да се чувствам, никога няма да бъда ничия.
Привечер се качвам на хълма над селото и гледам цялата котловина като на длан. Тиклените покриви на къщите, дворовете, стопаните, които се занимават с някакви техни си неща, стадата овце по склоновете, зеленото море на планината, което се вълнува на юг чак до другото море, Бялото. Отвисоко светът изглежда различно и на хората, които са израсли нависоко, им личи. И докато слизам надолу, знам, че ще си отнеса този поглед в града, когато след някой и друг ден си тръгна.
Някога не обичах да идвам тук. Заради елемента на задължителност, заради кърската работа, защото големият град ми предлагаше много по-интересни неща. Младостта е комплицирана и лутаща се, търси радост и опора в шума, в хората, в блясъка и скоростта на макс. Тя е време за изпитване на границите и надскачане. Простотата я оценяваме на по-късен етап, когато стресът стане елемент на задължителност и всичко онова, което ни е носило радост, се превърне в окови, грижливо поддържани от нас самите. Когато сме се уморили да се надскачаме и най-накрая сме разбрали, че цялото усилие всъщност не ни носи нищо особено. Някои търсят дзен в медитации и екзотични духовни учения. Късметлиите като мен, които имат село, го намират там. В първите сутрешни лъчи, в последните вечерни, в усещането, че си жив и в крайна сметка няма нищо по-важно от това. Имаме нужда да си го напомняме понякога.
Рано се мръква в планината и някак изведнъж. Слънцето потъва зад баира и ги няма онези впечатляващи пламтящи залези като в полето. Просто денят отстъпва, а нощта настъпва без излишен драматизъм. Селските шумове постепенно стихват и идва времето на щурците и светулките, на пукането на съчките в огъня. По-късно ще се обади чухал, а призори – славей. Минал е един ден без особено значение, същият като вчера, същият като утре. Ден на кротко жужене и тихо щастие – толкова тихо, а всъщност толкова пълно. Златно, наситено и гъсто като мед.
