След този първи опит се кротнах за известно време. Не че не исках черна къдрава коса като на майка ми вместо моята права и русолява, но за мой (и неин) късмет боята за коса и ролките стояха нависоко. Изглеждаше, че всичко е наред и освен влечението ми към лачени обувки в отровни цветове и склонността ми да нося по два пръстена с калинки на всеки пръст, нямаше нищо друго обезпокоително. Чак до пубертета, когато заминах да уча в друг град и талантите ми се развихриха.
Училището ми даваше доста голяма свобода по отношение на облекло и грим – нещо немислимо за онези времена на сини престилки. Като добавите към тази свобода модата от края на 80-те и духа, за който вече споменах, ще добиете бледа представа за резултата. Лъскави клинове и сатенени панталони, блузони с прилеп ръкав в електрикови цветове, втвърдена със захар коса. И грим. Много грим.
Клепачите ми пърхаха като пеперуди на гей парад,
а блясъкът им можеше да засрами и блицовете в дискотека. За щастие, снимките от онова време все още са черно-бели и спестяват на очите цялата тази цветна истерия, а срамът остава основно в спомена – за една малолетна диско кралица с огромни халки на ушите, цикламен пуловер, изрисувани с молив дебели вежди и сенки в синьо, розово, лилаво… с две думи, всички цветове, които е имало в палитрата.
Като стана дума за палитра… Първата ми палитра заслужава отделна снимка. Зърнах я на витрината на оказион – екзотична райска птица, сгушена между дънки и касетофони. 24-те й ярки цвята сияеха като дъга-мираж и шепнеха подмамващо „лукс“ и „чужбина“. Беше любов от пръв поглед, от онази, дето те удря в корема. Не можех да мисля за нищо друго. Всеки ден отивах при магазина и гледах унесено и с копнеж през витрината, а сърцето ми пропускаше удари. Седмица по-късно още не беше купена и волята ми се прекърши. Струваше 70 лв., а месечната ми издръжка беше 80. В своя защита ще кажа, че никога след това не съм харчила толкова неразумно за козметика. Но пък още помня цветовете й, особено комбинацията между черното и златистото.
С идването на 90-те цветовете се укротиха, а световните тенденции наложиха естествения вид. Всичко това беше чудесно, с едно малко изключение – в България цветове за естествен грим нямаше. Имаше онова легендарно биполярно червило „Ида“ в два цвята –
цикламено за маниакалната фаза и кафяво за депресивната,
и двата много далече от оня свеж вид на розова пъпка от страниците на вносните списания. За щастие, имаше и фон дьо тен с гъстотата и цвета на гипсова замазка, сенките от Онази палитра, както и безцветен лак, в добавка към неуморния ми откривателски дух. Алхимията сигурно ми е в кръвта, защото след десетки похабени шишенца и тубички най-накрая успях да постигна пропорцията, при която лакът все пак и да изсъхва – след около час-час и половина, а червилото все пак да не се напуква, когато се усмихвам. Мисля, че превръщането на олово в злато е било една идея по-лесно, затова с гордост си спомням изящния ми „нюд“ маникюр, къс и квадратно подрязан, както бях видяла в „Бурда“. Това, което остава извън кадър, са озадачените погледи и хихиканията на моите приятелки с дълги, остри и перлено розови нокти, но година по-късно този тренд дойде и у нас, така че кой се смя последен? Точно така, аз.
Експериментите с косата ми са една друга болезнена и срамна тема, но след първия ми опит с бретона успях да се въздържам цели 12 години без радикални решения. Малко къна за цвят, малко отвара от лайка за златисти отблясъци, нищо шокиращо. Докато не настъпи онзи социално задължителен цирк, наречен „абитуриентски бал“.
