Лъчезар Ошавков: Социология на живописта

Изкуството е единственият предмет, който човек създава и който не се изхабява при консумация, смята творецът

Запознаваме се с френския художник от български произход Лъчезар Ошавков на юбилейната му ретроспективна изложба живопис в салона на галерия nOvaartspace, представена на 10 май в София. В пространството на галерията са показани близо 50 селектирани произведения, обхващащи периода от 1970 до 2022 г. И сред това богатство на идеи централно място в неговите творби е отделено на човека като дух и материя, като божествен венец. Все пак като че ли най-силно впечатление прави една картина – „Сан Марко, конете от Хиос“.

Затова Лъчезар Ошавков започва именно от нея въвеждането в своята философия и социология.

“Тази картина е поклон пред един голям гръцки скулптор, от IV век пр.Хр., скулптора на Александър Велики – Лизип, който с най-голяма вероятност е автор на четирите коня над централния вход на базиликата „Сан Марко“ във Венеция. Историята на тези четири коня е невероятна. Те са направени от Лизип за неговия господар Александър Македонски. Намерени са на остров Хиос в Гърция от римляните. Открадват ги и ги занасят в Рим. Нерон прави страхотен паметник – колосална фигура, в която използва тези четири коня. След като срутват статуята, конете се ползват за други паметници. През IV век римският император Константин Велики прави столица на римската империя град Византион, който носи името му – Константинополис. И четирите коня от Рим отиват там и са поставени на вратата на стадиона, който е зад двореца. Остават до 1204 година. Тогава един полупрестарял и голям злосторник – доджът Енрико Дандоло, дава венецианската флота на французи, белгийци, кръстоносци да освобождават гроба Господен в Йерусалим. Вместо да отидат до там, унищожават Византия. Най-големият грабеж в историята на човечеството. Най-голямото плячкосване, ставало на земята.

Закарват четирите коня във Венеция и ги слагат на фасадата на “Сан Марко”. Историята обаче не свършва тук. Един корсикански бандит, познат под името Наполеон Бонапарт, генерал, през 1797 г. превзема цяла Италия, граби невероятно количество паметници на културата, произведения на ренесансови художници и други, продава единствената република тогава –  Венецианската, на австрийците за шепа шилинги, открадва конете и ги полага на Ларго ди Триумф Карусел, в двора на Лувъра, което е срещу Триумфалната арка – пак негов паметник, издигнат на площада. Остават там до 1804 г., когато Франция е длъжна да върне всичко, което Наполеон е крал от Италия, включително и конете. Но те не се връщат в Гърция, а във Венеция.

И аз съм нарисувал как конете се освобождават от венецианско робство. Това е апогей на свободата. Сюжетът няма никакво значение в изобразителното изкуство. То няма нищо общо с литературата, не разказва нищо. Приемаш го като образ с очите. Историята на конете е интересна, но няма никаква връзка с картината. Всяка картина е някакво пластично изображение. Това е рисунка, съответствие на форми, колорит.

Имам много светове. Много съм бъбрив – и в картините, и в живота, и ме интересува всичко, а темите ми са най-различни. Даже понякога казват, че има няколко художници, които участват в изложбата ми. Противник съм на това, което се нарича съвременно изкуство, инсталации.

От края на XIX и началото на XX век започва нарушаването на диалектическото единство образ–предмет. Образът е изображението, а предметът е завършеното произведение и между тях има единство. В момента, в който се наруши това равновесие или един от елементите изчезне, изчезва изкуството. През 1975 г. един виден френски теоретик, член на Френската академия – Роже Кайуа, написа статия по темата, която беше на цялата втора страница на вестник „Льо Монд“. Имаше и вестник за изкуство и култура – „Нувел литерер“. И в тази статия, озаглавена „Пикасо – ликвидаторът“ (Вера Ганчева я преведе и публикува в България почти веднага след като излезе, по времето на комунистическата диктатура), Роже Кайуа обвини Пикасо, че ликвидира изобразителното изкуство. За него беше започнало това разрушаване, което в момента се случва. Статията предизвика голяма полемика. Пикасо е като тотем, идол по света. Самият той в едно писмо до свой приятел италианец през 1951 г. казва: “Аз не съм нищо друго освен човек, който забавлява публиката. Който много добре разбра епохата, в която живее, и използва максимално снобизма, глупостта и алчността на своите съвременници. Това признание може да е горчиво, но за сметка на това е искрено.“

Изкуството е неразривно свързано с нивото на обществено развитие. Всеки художествен израз отговаря на епохата, в която е създаден. Говоря за изобразителното, не за обезобразителното изкуство. То е единственият предмет, който човек създава и който не се изхабява при консумация. И до днес сме възхитени от скалните рисунки, правени само преди 38 000 години. Тъй като не е имало талибани и политически унищожители, те са останали. Консумираме ги и до днес. Египетско, древногръцко, римско, ренесанс, импресионизъм… Това е единственият предмет, създаден от човека, който не се изхабява. Всичко останало изчезва. Това е моята теория.

Spread the love
Публикувано от
Още от Вида Пиронкова

Калоян Радоев: Рядка хубост и добро сърце

Воден от максимата, че “по-тежка от спомена е само забравата българска”, внукът...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ