Факир на бягствата
Трябвало е да се родя във Франция, но през 1940 г. нахлуват немските войски и родителите ми бягат към България. Майка ми е била бременна с мен. Те са живели в Париж, баща ми (известният социолог Живко Ошавков – б.р.) е следвал там. И всичко от Сорбоната му е признато в СУ, където се и дипломира. Раждам се аз във Видин и още първия месец майка ми я назначават учителка в Цариброд, който тогава е български. Първите години от живота си ги прекарвам там. Във Видин са родени още двама мои колеги – Жул Паскен или Юлиус Мордехай Пинкас и Никола Петров. Там съм ходил след войната при баба ми и дядо ми.
В България съм до 1967-а. Никога не съм бягал. Аз съм почти като Остап Бендер, който е казал: „Аз имам около 400 сравнително честни начина за печелене на пари.“ Аз пък имам 400 честни начина за преминаване на граница. Бях факир.
Имах много приятели, по-възрастни, видни дейци на изкуството и културата, с които се сприятелявах в Клуба на журналистите. Даже съм бил член на СБЖ. Един от приятелите ми бе великолепният човек и поет Павел Матев. Когато оглави две министерства – на просветата и на културата, той ми написа едно писмо, което още пазя, че ми разрешава да специализирам в Сорбоната „Византология и ранно християнско изкуство“. Аз вече бях ходил като турист и се бях записал в университета. От френска страна имах студентска карта, а от консулството ми дадоха виза като студент. Много добре изигран фарс. Павката не ми се разсърди. Според мен онези времена бяха разкошни. Тоталитарният режим се крепеше на всеобщ страх. Имаше страх на всеки от всекиго. Имаше автоцензура, защото по закон всичко беше позволено. Трябваше да се уцели, за да се мине между капките.
Баща ми не ме подкрепи – смяташе, че ще се развивам тук, художниците тогава ядяха такава невероятна погача, че никога и никъде в света няма да го има това, което беше в България края на 60-те до средата на 80-те. Един приятел, известен френски журналист, беше дошъл на погребението на Златю Бояджиев, аз му превеждах. Като се върна във Франция, написа: „В България художниците са милионери, които не знаят какво да правят парите си.“ Абсолютна истина. Имах поне дузина колеги, които наистина не знаеха какво да правят парите си. Един от тях – Михалис Гарудис, даже нямаше право като гръцки имигрант да купува недвижими имоти, а беше милионер.
Напуснах България нито по политически, нито по икономически причини. Просто не исках да живея тук. Аз съм от имигрантска фамилия. Баща ми е роден в град Дебър. Неговият баща е емигрант от Македония, с една от последните вълни – двайсетте години на миналия век. Македония я има отскоро, от 1992 година. Като държава изчезва през 168 г. пр.Хр. Тогава пада под римско владичество. Последният цар се казва Персей. Хората, живели там, са като евреите – пръснати из целия свят. Генетично нося това емигрантство. А освен това в Париж всеки уважаващ себе си и считащ се за художник, ако се установи… В Париж има над няколкостотин хиляди художници от целия свят.
