Приятелите, старите
По-младото поколение няма понятие какво е било, а и не се интересува. През 2009-а се навършиха 50 години от завършването ни на Художествената гимназия и направихме изложба в галерията на училището в памет на нашия учител Никола Аръшев. Оказа се, че професията на художник от нашия випуск я упражняваме трима души – Никола Манев, Павел Койчев и аз. Нито един ученик от Художествената не го заинтересува нашата изложба. Да влезе поне …
Нашето поколение се сприятелявахме с по-възрастните художници. Бях приятел с Майстора. Той ми беше комшия, до нас точно живееше. Седеше в градинката и един ден ме вижда и казва: „Я, майсторе, дай да видим тука.“ Към всички се обръщаше с „майсторе“. А аз с папката с етюдите, бил съм втори курс някъде, му показах работите си. Докато отида войник, значи четири години, непрекъснато си общувах с него. Кольо Манев учеше при Васил Стоилов. Познавахме и Йордан Гешев, Никола Танев беше приятел с баща ми още от Париж. Имаше един художник Петър Младенов, който ми се струваше най-старият човек на земята. Александър Поплилов, Павлето… всички. Искахме да се доближим до тях.
През 1967-а съм работил в Българска кинематография. Никола Корабов ме закара там да работя като художник- постановчик в неговия филм за Ботев. С Милен Пенев и всички големи звезди на българския театър и кино – Апостол Карамитев, Коста Цонев, Иван Братанов. Най-добрите. Имаше и други продукции. Филмът се проточи и аз в края на същата година заминах за Париж.
Социология на практика
Във Франция завърших Институт по история на изкуството и археология – византийска и раннохристиянска, и след това отидох в по-голям университет, откъдето съм кандидат на науките – сега е Висш институт по обществени науки. Там следвах социология и семиология на изкуството. Натовариха ме с едно проучване, защото не знаеха нищо за България. Помолих баща ми, който беше утвърдил социологията като наука тогава, въпреки че СССР я определяше като „буржоазна наука“, да ми помогне. Отвориха ми се всички врати, особено в Съюза на художниците. И като се върнах в Париж, ми казаха, че правя социалистическа пропаганда. Поканих ги на мои разноски да видят с очите си, но ако се окаже, че съм прав, да ми платят един милион долара. Тогава стана моят професор Раймонд Арон и каза: „Може да не ви харесва, но това е социология“! Те не ми повярваха, че това, за което пиша, може някъде да съществува. Никой не се хвана с мен на бас.
През първите години в Париж с четката и палитрата трудно си изкарвах хляба, докато събера данни, за да представя досие в творческия съюз. Бях звезда на руските и циганските романси в най-големите руски кабарета в Париж – „Шехерезада“ (където се развива действието на романа „Триумфалната арка“ на Ерих Мария Ремарк – б.р.), „Распутин“, „Царевич“, „Етоал де Моску“, заедно с моя приятел Константин Казански, вече станал известен в България. С него направихме дуо и имахме голям успех. Плащаха ни много. Почти забравих за рисуването. Но след тежка катастрофа бях 15 дни в кома. Когато се съвзех, се оказа, че съм загубил гласа си. И така отново се върнах към живописта.
Аз работя с една галерия от 1973 година – „Етиен де Козон“, на улица „Сена“ между булевард „Сен Жермен“ и река Сена в Латинския квартал. Счита се, че по-млади, по-съвременни автори излагат там. А по-утвърдените, сигурните стойности, са на десния бряг на Сена, по-буржоазен, пълен с банки. Един галерист оттам, мой приятел, казваше: „В моята галерия предпочитам да влизат умрели художници, отколкото живи!“ Един друг казваше: „Аз трябва да живея като буржоа, а не художникът. Той трябва да е гладен, за да твори!“ Но не може да съществува художествено произведение, без да са в наличност духовни и материални средства. Трябва човекът, който прави картината, да владее занаята, евентуално да има и талант, средства, за да си купи платно, бои, четки, да се изхранва, да си плати наема. Не може да си гладен и да твориш.
Имам шанс с модел за голо тяло. Сестрата на моята съпруга е омъжена за художник и те са нудисти. Прекарват ваканциите си на специални места за нудисти, натюристи на френски. Баджанакът на тези места става приятел с млади хубави момичета, които са с родителите си там и нямат никакъв комплекс да се съблекат. И той ме вика да рисуваме.
За една литография ползвах като модел моя приятелка, която не успя да стане кинозвезда, въпреки че е много добра актриса в театъра. Имаше страхотно тяло. И хубави черти, но не беше красавица. Тя пък ме запозна с Фелини. Участваше във филма му „Рома“ като капитолийската вълчица. Беше на афиша – пак голо тяло.
Малко познавам България. Тя има един недостатък – българската държава и респективно изкуството, което се прави, винаги върви след някого. Имаше един отзив във френската преса по повод наше участие във Веницианското биенале: „Българите са на светлинни години от съвременното изкуство и как то се прави. За щастие на българското изкуство, защото това, което се прави в съвременното изкуство, е най-големият упадък, дъното. Абсолютното нищо. Така че това е някакъв шанс за българите.”
