Авторката на романа, превърнал се в един от най-успешните филми на XXI век, продължава да пита каква е цената на живота, който искаш за себе си и за хората около теб
Има книги, които четеш заради сюжета. Има и такива, които четеш заради атмосферата. „Дяволът носи Прада“ е от втория тип – стилна, динамична и леко пристрастяваща история, която те потапя в света на модата, лукса и безкрайната гонитба на успеха. Още от първите страници романът те хвърля в забързаното ежедневие на Ню Йорк – дизайнерски дрехи, VIP събития, скъпи кафенета, хаотични графици и постоянен стрес. Светът на модното списание изглежда бляскав отвън, но отвътре е изпълнен с напрежение, конкуренция и почти невъзможни очаквания. Книгата се превръща в литературен и културен феномен и по-късно е адаптирана в успешен филм, а нейна авторка е Лорън Уайзбъргър.
Родена през 1977 г. в Скрантън, Лорън завършва образованието си по английска литература в Корнелския университет. Професионалният си път започва като асистентка на една от най-влиятелните личности в модната индустрия – Анна Уинтур в престижното списание Vogue. Попада в динамичната и често безмилостна среда на висшата мода. Работата ѝ включва организиране на графици, изпълнение на спешни задачи и непрекъсната готовност да реагира на изискванията на редакторката. Въпреки трудностите този период ѝ дава ценен поглед към начина, по който функционира индустрията.
След напускането на Vogue Лорън работи като журналист и редактор в различни издания, където натрупва още опит в писането. Успява да развие стил, съчетаващ наблюдениe върху обществото, чувство за хумор и реалистични диалози.
В края на април тази година, малко преди излизането на „Дяволът носи Прада 2“, Лорън Уайзбъргър се завръща на страниците на Vogue с есе, посветено на живота ѝ след успеха.
Текстът, който може да откриете онлайн, започва така: „Изпитвам нещо като екзистенциален шок: нещо, което написах в 20-те си години, не само че все още е актуално, но по някакъв начин… отново е модерно. “Дяволът носи Прада” не избледня в спокойно съществуване на уважавана книга от миналото. Продължи да съществува — цитирано, превърнато в мемета, рестартирано, преосмисляно, адаптирано във филм, мюзикъл, а сега и със sequel – като бляскав призрак, който отказва да напусне сградата. Когато започнах да пиша „Дяволът носи Прада“ първоначално като есе за курс по писане, бях на 23, възраст, на която наблюдаваш всичко изключително остро, но изобщо не си подготвен да разбереш напълно какво наблюдаваш. Не се опитвах да създам културен феномен. Нямаше грандиозен план. Нямаше vision board с надпис „глобален франчайз“. Нямаше тих момент на пророческо прозрение, в който да си кажа: „Да, това един ден ще се превърне в символ на токсичните работни места и ще бъде цитирано от тийнейджъри, които никога не са използвали стационарен телефон.“ Това не беше опит да унижа някого или да си отмъстя. Просто пишех нещо, което ми се струваше истинско спрямо собствения ми опит като асистентка в непосредствена близост до влиятелна жена – жена, която ме изпълваше с неподправен ужас, преди да имам дистанцията, зрелостта или инстинкта за самосъхранение, за да изгладя острите ръбове на историята.“
Книгата
Лорън Уайзбъргър не крие, че използва преживяванията си във Vogue като вдъхновение за най-известния си роман „Дяволът носи Прада“. В книгата тя пресъздава живота на млада асистентка, която работи за влиятелна и изключително взискателна модна редакторка. Макар авторката да подчертава, че романът е художествена измислица, много читатели и журналисти откриват прилики между героинята Миранда Пристли и Анна Уинтур. След излизането си през 2003 г. романът бързо става международен бестселър. Огромна популярност печели и филмовата адаптация „Дяволът носи Прада“ с Мерил Стрийп, Ан Хатауей и Емили Блънт. Особено впечатляваща е ролята на Мерил Стрийп, която носи на актрисата номинация за „Оскар“.
След успеха на първата си книга Уайзбъргър е една от най-продаваните авторки в жанра на съвременната дамска проза. Лорън е споделяла в интервюта, че успехът на „Дяволът носи Прада“ напълно променя живота ѝ и я прави разпознаваема по целия свят.
Образите
Най-обсъжданият образ в книгата е този на Миранда Пристли – могъщата и безкомпромисна главна редакторка на модно списание. Много читатели и журналисти смятат, че персонажът е вдъхновен от Анна Уинтур. Причината е, че и двете са известни със строгия си стил на работа, огромното си влияние в модния свят и високите изисквания към служителите си. Освен това Миранда подобно на Уинтур е представена като жена със силен характер, студено поведение и изключителен авторитет в индустрията. Въпреки многобройните прилики Уайзбъргър нееднократно подчертава, че Миранда Пристли е художествен образ, създаден чрез комбинация от различни личности и преживявания. Авторката използва реални ситуации от работата си, но ги преувеличава и драматизира, за да направи историята по-интересна и забавна за читателите.
Главната героиня Андреа Сакс също има прилики с Уайзбъргър. И двете са млади, завършили университет, които мечтаят за журналистическа кариера и попадат в света на модата без особен интерес към него. Чрез образа на Андреа авторката показва как амбицията и професионалният успех може да променят човек и отношенията му с близките. Образът на Емили, другата асистентка в редакцията, е вдъхновен от типичната атмосфера в модните списания, където конкуренцията, стресът и желанието за одобрение често влияят на отношенията между колегите. Персонажът съчетава хумор, сарказъм и напрежение, което прави историята по-жива и реалистична.
Самото списание Runway в романа е измислено, но напомня на Vogue и на други известни модни издания. Чрез него Уайзбъргър представя света на лукса, модните ревюта и високите стандарти, но също така показва и скритата страна на индустрията– постоянния натиск, умората и личните жертви.
Романът критикува културата на свръхамбиция и показва как обществото често възнаграждава токсичното поведение, когато то води до резултати. „Дяволът носи Прада“ е перфектната комбинация между моден glamour, офис драма, чувство за хумор и социален коментар. Под пластовете Chanel, Prada и лъскавите офиси романът говори за нещо много модерно и днес като burnout културата, токсичните работни места, обсесията по успеха на всяка цена и загубата на баланс между кариера и личен живот.
Стилът на книгата е лек, бърз и много кинематографичен. Чете се почти като сериал на Netflix – с динамични сцени, остри диалози и моменти, които си представяш визуално. Това е една от причините романът да остане толкова популярен години наред.
Продължението
Десет години след първата книга Лорън Уайзбъргър публикува продължението „Отмъщението носи Прада“. В него Андреа Сакс вече е успешна жена и редактор на собствено списание за булчинска мода. Тя се опитва да остави миналото зад себе си и да изгради спокоен живот, но неочаквано отново се среща с Миранда Пристли. Продължението разглежда темите за амбицията, успеха, прошката и цената на професионалния свят.
С двете книги Лорън Уайзбъргър успява да покаже както блясъка, така и трудностите на модната индустрия. Историите ѝ печелят милиони читатели по света, защото съчетават хумор, драма и реалистичен поглед към живота зад модните корици.
След този успех Уайзбъргър продължава да пише книги, посветени на кариерата, отношенията и живота на съвременните жени. Сред най-популярните ѝ произведения са „Да преследваш пръстен с диамант“, „Да играеш без правила“, „Когато животът те хване натясно“ и „Да намериш съпруг знаменитост“.
Днес Лорън Уайзбъргър е смятана за една от най-успешните съвременни авторки в жанра на модерната дамска проза. Нейните книги често разглеждат сблъсъка между личния живот и професионалните амбиции, а „Дяволът носи Прада“ остава символ на света на модата и корпоративния успех.
Материала си за Vogue Лорън завършва така: „Ако пишех „Дяволът носи Прада“ днес, романът без съмнение щеше да бъде различен. Не непременно по-мек, а по-многопластов. Сега имам повече емпатия както към асистентите, така и към шефовете; към хората на двайсет и няколко, които тепърва се опитват да се докажат, и към онези, които вече са го направили. Такова разбиране идва единствено с времето, опита и няколко трудно научени житейски преосмисляния. И все пак моята версия, която написа тази книга, притежаваше нещо, до което днес трудно мога да достигна: нефилтрирана искреност. Има особена смелост в това да бъдеш млад и възмутен. Тогава си по-малко предпазлив, по-малко дипломатичен и не мислиш толкова за последствията. А в това има истинска сила. Научих, че не мога да контролирам начина, по който едно произведение живее и се развива в света. Мога единствено да бъда човека, поставил началото му. Ако книгата е устояла на времето, а очевидно е така, причината не е в дрехите, обстановката или дори в героите. Хората продължават да се връщат към нея заради въпросите в нейния център – универсални въпроси, на които все още се опитваме да намерим отговор. Каква е цената на живота, който искаш за теб самия и за хората около теб? И след като постигнеш точно това, което си желал, оставаш ли същият човек, който някога го е искал!“
