Докато обмисляте дали да повдигнете връхчето на носа си, да уголемите устните си или да промените формата на брадичката, скулите или дори очите, това все още е игра със собственото ви лице, дори и да води до изваждането на нов документ за самоличност. Замисляли ли сте се какво би било да го смените с лицето на някой друг по принуда или по желание? С първата в света трансплантация на лице през 2005 година лицево-челюстната с помощта на невро- и съдовата хирургия направи сензационен скок към тази възможност. И оттогава досега не е разрешен казусът – морално-етичен, а не медицински – дали психологическите проблеми на реципиента на лице не са твърде висока цена за тази трансплантация, която не се смята за животоспасяваща.
Но нека се върнем години назад към историята на първата в света реципиентка на лицев трансплантант – французойката Изабел Диноар. Тя умира на 49 години, единайсет години след операцията, живеейки с чуждо лице. Развива два вида рак вследствие на продължителната употреба на имуносупресори. Въпреки това на два пъти организмът й отхвърля чуждите тъкани, като втория път тя престава да може да използва устата си.
Изабел Диноар, 38-годишна шивачка от Франция, остава без лице, когато кучето й – лабрадорът Таня, я напада в дома й във Валенсиен през май 2005 г. И инцидентът щеше да бъде забравен само след няколко дни, ако на Изабел не бяха присадени нос, бузи, устни и брадичка – сензационна трансплантация, направена за първи път в света и наречена медицинско чудо. Донор става учителка от Лил, която е в мозъчна смърт – Марилин Сен-Обер.
Дълги години след операцията Изабел Диноар се бори с вътрешните си демони, принудена да живее с чуждо лице. Тя се бои от отражението си в огледалото и избягва да гледа старите си снимки. Признава, че се чувства наполовина друга жена.
Развежда се още преди операцията. Всъщност нещата със съпруга й едва ли са вървели по мед и масло, щом първите, на които се обажда, събуждайки се в локва кръв, обезобразена от кучето си, са двете й дъщери – седемнайсетгодишната Люси и тринайсетгодишната Лора са при баба си във фаталния ден.
Събитията от 25 май 2005-а със сигурност ще останат обвити в мистерия, тъй като самата Изабел не ги помни. Чак година след трансплантацията на лице тя признава, че е била в депресия и след наистина тежък ден е изпила сънотворни, за да се наспи. С това откровение кара някои да предположат, че е направила опит да се самоубие. Това допускане обаче някак не се връзва с внезапно събудилата се жажда за живот у Изабел, когато излязла от състоянието на безсъзнание с ужасяващи разкъсвания и липсващи части от лицето й. Тя не почувствала нищо, докато кучето гризало носа и устата й вероятно в опит да я събуди. Вярната Таня никога преди това не била хапала някого. Но за причиненото на своята стопанка платила с живота си, била евтаназирана. (Между другото най-много под публикациите по случая Изабел Диноар са коментарите за съдбата на горкото куче – б.а.)
В дневника на Изабел, публикуван във Франция под заглавие Le Baiser d’Isabelle (“Целувката на Изабел”), тя пише: “Когато се събудих и се опитах за запаля цигара, не можех да разбера защо не мога да я стисна с устните си. Именно тогава съзрях локвата кръв и кучето до нея. Отидох до огледалото и не можах да повярвам на това, което видях. Беше ужасно.” Няколко часа по-късно в болницата на Валансиен тя отново и по-внимателно разглежда отражението си в огледалото. По думите й – отсреща има лице на чудовище.
“Най-зле беше носът, тъй като се виждаше костта. Помолих медицинската сестра да го покрие с бинт, тъй като костта ми навяваше мисъл за скелет, за смърт”, пише Изабел.
По препоръка на лекарите от Амиен, където е преведена, тя трябва да носи постоянно хирургическа маска, покриваща лицето й. Когато излизала от дома си, хората й се присмивали, че се бои до смърт от микроби, сочели я с пръст.
Месец след злощастния инцидент – през юни 2005-а, на Изабел се обажда проф. Жан-Мишел Дюбернар, който й предлага да й направи първата в историята на медицината операция за присаждане на лице. В началото на Изабел й е много трудно да приеме, че ще трябва да живее с лицето на друга жена. Тя пише в дневника си: “Често питах за донора. Да върнеш на близките тяло без лице, в моето съзнание беше ужасяващо.” Но след три дни размисъл тя все пак подписва информирано съгласие за трансплантацията. “У мен се бореха две чувства – страх, че може и да не проработи, и облекчение, че ще мога отново да живея нормален живот.” Нормален?
По-късно, когато Диноар научава коя е жената, “дала” й лицето си, започва да я нарича своя сестра, тъй като и тя е направила опит за самоубийство, за разлика от нейния – успешен. Мозъкът на Марилин Сен-Обер е бил вече мъртъв, когато са я закарали в болницата, откачена от въжето, на което се обесила. Проф. Дюбернар, орален хирург, и проф. Бернар Дювошел, специалист по лицево-челюстна хирургия, заедно с екип от различни други специалисти извършили 15-часова операция, по време на която имало твърде много работа и за съдови, и за неврохирурзи. Триъгълен фрагмент от лицето на донора заедно с носа и устата бил присаден на Изабел Диноар.
За разлика от трансплантациите на сърце, бъбреци, черен и бял дроб, на черва и панкреас присаждането на лице е по-сложно дори и само затова, че лицето се възприема като част от човешката личност. И тази трансплантация не се смята за животоспасяваща.
Именно по тази причина комитетите по медицинска етика рядко дават съгласие за подобни операции. След 15 часа в операционната обаче проф. Дюбернар казва: “Само да видя обезобразеното лице на Изабел ми беше достатъчно. Бях убеден, че трябва да направим нещо за тази пациентка.” И го направили. За първи път в историята на медицината и по-специално на трансплантациите.
А след интервенцията жената с новото лице се чувства готова за нов успешен живот. Учи се отново да яде, да говори, изявява желание да целува. Скоро обаче се появяват признаци на отхвърляне на чуждите тъкани от организма й. Лекарите контролират проблема с увеличаване на дозите имуносупресори. На практика Изабел трябва да ги приема, докато е жива. Година преди смъртта й през 2016-а в. Le Figaro съобщава, че отхвърлянето на присаденото лице на Изабел е достигнало дотам, че тя вече не може да използва устните си. И това заедно с психологическите проблеми, свързани с операцията, твърде много влошава качеството й на живот.
Три години след като се сдобива отново с лице, Изабел признава, че все още не е сигурна кого вижда в огледалото. “Това лице не е нейното, но не е и моето, а на някой трети – казва тя. – До операцията се надявах, че моето ново лице ще прилича на мен, но след нея се оказа, че това е наполовина тя, наполовина аз. Невероятно дълго време отнема привикването към чуждо лице. Това е особен вид трансплантант.”
Макар сега, от дистанцията на изминалите години, да има съмнения, свързани с дългосрочните странични ефекти на трансплантацията, едно е безспорно: тя е безусловен успех на лицево-челюстната, съдовата и неврохирургията.
От 2005 г. досега са направени повече от 18 подобни операции. Доктор Жан-Пол Менинго,завеждащ отделението по реконструктивна хирургия в болницата „Анри Мондор” на юг от Париж, обаче смята, че те трябва да бъдат преустановени, докато медицинската общност не прецени дали техните дългосрочни предимства си заслужават психологическите страдания, изпитвани от пациентите. “В средносрочна перспектива резултатите се оказаха много добри, но в дългосрочен план не са така положителни”, казва той за операцията на Изабел Диноар. И добавя, че реципиентите на лицеви трансплантанти имат повече от предполаганите проблеми с лекарствата против отхвърляне на тъканите и се нуждаят от допълнителни операции. “Това е твърде висока цена. Трябва да направим пауза.”
Гласът на медика обаче е глас в пустиня.
От различни части на света колегите му докладват за успешно трансплантирани лица на пациенти. И най-често, когато напишеш в търсачката “трансплантация на лице”, се появява Кати Стъбълфийлд, снимана на корицата на списание National Geographic.
Кати е на 21 години, когато на 4 май 2017 година е подложена на 31-часова операция за присаждане на лице от донор. Три години по-рано тя опитва да се самоубие, прострелвайки се с пушка. Опитът й е неуспешен, но се обезобразява жестоко. И странно – и тя получава импулс да заживее нов живот. Който започва не когато е оцеляла, а когато е получила новото си лице.
В течение на три години след
инцидента
на Стъбълфийлд са направени 22 хирургически
интервенции за реконструкция на лицето, включващи
счупване и наместване на лицеви кости. С физиотерапия й помагат да възвърне контрола върху лицевите си мускули. Включват я в списъка на чакащите ново лице, защото
с това, което е останало от нейното, тя не може да води нормален
живот. “Много хора се взираха в мен, докато се
разхождах по улицата с обезобразеното си лице, а на мен ми се искаше да им кажа
с усмивка: Знам как изглеждам, но съм добре. Бях ранена, но се оправям”, споделя Кати. След повече от година се появява подходящ
донор – момиче, починало от
свръхдоза. След основната операция Кати претърпява още няколко, а имуносупресори ще пие
до края на живота си.
