Лили Владимирова – опитомяване на тишината

Злободневието не ме докосва, казва художничката, която от години рисува икони

Да се озовеш очи в очи със Света Богородица, Исус Христос или със своя светец закрилник и покровител, чието име носиш, може да се случи не само в Божия храм, а и в галерия „Нюанс“. Там Лили Владимирова представя иконите, които твори с респектиращо майсторство в църковния канон и възрожденската ни традиция. Изображенията носят очакваното духовно наслаждение – Света Богородица, Исус Христос, Архангел Михаил, свети Георги Победоносец, свети Йоан Рилски, свети Димитър, свети Йоан Кръстител, свети Панталеймон, свети Николай… Нейните изложби се превръщат в събития, защото се случват само тогава, когато е готова да представи пред публиката нови икони, никога вече видяното. Преди повече от две десетилетия Лили така се отдава на иконите, че сякаш обръща гръб на другите жанрове.

След като взима дипломата за стенопис при проф. Димо Заимов в Художествената академия, Лили за десетина години остава извън светлината на прожекторите, за да гледа синовете си Петър и Мартин. По същото време проектира и изписва кръщелната зала в столичния храм „Св. Георги Победоносец“ и иконите в централния корпус, споделяйки проекта със своя съпруг Владимир Житенски, с когото са заедно още от класа в академията. Нейни са стенописите в църквата „Рождество Богородично“ в Житен, „Моление о чаше“ в „Св. Илия“ в софийското село Голяновци, иконостасът в „Успение Богородично“ в Осиковска Лакавица…

„Моите икони не са буквални копия. Като визия са напълно адекватни на днешния зрител – той възприема образите нетолкова ритуално, колкото емоционално. На нас, българите, ни е заложено да живеем с иконите, израснали сме с тях, дори 45-те години комунизъм не успяха да прекъснат тази душевна връзка.”

След дългия отпуск по майчинство Лили се колебае как да продължи и дали ще се справи. И отново избира сакралното. Започва с византийски образ­ци. Спазва правилата, приети от Вселенските събори, а в житията на светиите е казано как изглеждат те. За Лили те винаги излъчват човечност, като особено вълнуващо е изписването на очите на светеца. Привличат я домашните празнични икони, повечето от които са многофигурни – разказват истории в сцените и носят добри послания. Всяка от тях изисква поне месец. Само позлатяването със специалната четка с косъм от катерица ѝ отнема по 4-5 дни. В сюжетите им оживява библейската драматургия, долавят се извисеност и трансценденталност, докоснати от авторската артистичност. Неслучайно икони на Лили са в частни колекции в България, Гърция, Франция, Италия, Германия, Русия.

Художничката периодично се убеждава, че събитията следват своята езотерична или всекидневна логика. Както когато попада в ателието на художника реставратор Емил Чушев с молба да „излекува“ пукнатина в икона. Оттогава двамата стават бизнес партньори и семейни приятели.

А след като Лили подарява икона на св. Георги Победоносец на италиански бизнесмен, в София пристигат група възхитени мъже, които я канят да направи изложба в ренесансовия дворец Scuola Grande della Misericordia във Венеция, защото „светът трябва да види това“. Съгласна е, но предлага светът да види не само нейните икони, а и скулптурите на големия Крум Дамянов. И досега не крие, че е била силно притеснена, търсейки отговорите на два въпроса: дали произведенията им ще бъдат приети подобаващо, след като предишната експозиция в Scuola Grande della Misericordia е била на Джото, и дали католическа Европа ще се развълнува от нашите икони, чиито персонажи със сигурност ѝ изглеждат митично-балкански. В пространството от XIII век залата е суперсъвременна – с авангардно осветление и изискани паравани атмосферата се превръща в магическа. Посетителите са толкова многобройни, че изкушени и лаици във Венеция не спират да коментират. Сега Лили има покана от Белград, но няма нови икони, така че съседите ще почакат, докато ги нарисува.

С известния режисьор Лука Мациери, който е арт директор на изложбата във Венеция, и с големия скулптор Крум Дамянов

А какво най-често питат чужденците, когато видят иконите? „Най-много ги впечатлява, че през XXI век се работи по технологиите от преди столетия. Хем по старите образци, хем звучат съвременно. Моите икони не са буквални копия. Като визия са напълно адекватни на днешния зрител – той възприема образите нетолкова ритуално, колкото емоционално. На нас, българите, ни е заложено да живеем с иконите, израснали сме с тях, дори 45-те години комунизъм не успяха да прекъснат тази душевна връзка.“

Странно или закономерно, но Лили не знае защо е така завладяна от рисуването на икони и защо те толкова отдавна и здраво я „държат“. Сигурна е обаче, че се чувства в абсолютна хармония със себе си и с околния свят. „Търся нови и нови композиции и образци. Никак не ми е скучно“, откровена е тя. Тъкмо заради това в своята посветеност неглижира злободневието. „Простотията, посредствеността, пошлостта не ме засягат, няма как да ме смачкат или да ме съсипят. А и аз съм човек с положителна нагласа към реалността, не съм притисната от нея. Моето спасение е това, което създавам в ателието си.“ Там сред тишината тя се опитва да опитоми времето и да постигне своето дуенде. Първо свещенодейства до последния детайл, а после, показвайки иконите си, се стреми да предизвика дебат в действителността, която подлага на съмнения способността на изкуството да търси, да открива и да дискутира смисъла. Лили вярва, че и в рисуването на икони Бог ръководи движенията, линиите, цветовете, светлината, посланията. Убедена е, че и чрез тях Той влиза в диалог с несъвършените си създания.

Сега Лили рисува иконата „Животоносен източник“. Подготвя всичко сама, след като поема готовата дъска – грундиране, изолиране с желатин, шлайфане. „Радост е да извървя целия този път. Важно е човек да знае накъде е тръгнал и че не бива да се отклонява. Не си представям, че някога ще спра. Наскоро имах запитване за стенописи, но вече не ме вълнува. Не всеки артист може да обясни това, което прави. Художниците сме по-скоро сензитивни, отколкото прагматични. Знам, че традицията трябва да се предава, но може би не ставам да чета лекции. Учих деца на близки приятели, запалиха се и започнаха съвсем любителски да рисуват икони. Отношението към иконите зависи от средата и от семейството.“

Владимирова припомня, че хората с възможности в България нямат рефлекс и поглед към съвременното изкуство. Тук не се купуват абстракции и инсталации, нито пък работи на чужденците, чиито изложби правят с Емил Чушев в „Нюанс“. „Българите си искат класиката, образност­та, историята. Често чувам „Ами аз това не го разбирам“. Не е и нужно. Важното е дали ти носи естетска наслада и душевно спокойствие, докато го гледаш. Но в изкуството винаги е трудно да се каже кой е правилният път. По света съвременните ни автори биха били добре приети, ако са представяни по правилния начин. Но галериите в Европа са капсуловани и трудно допускат чужденци.“

Spread the love
More from Албена Атанасова
Мартина Тодорова – момичето с обицата „Зад канала“
Нахлу в телевизионното кино през парадния вход с роля в сериала „С...
Read More
0 replies on “Лили Владимирова – опитомяване на тишината”