С един от най-изявените ни съвременни пианисти виртуози, когото бих нарекла шопенист и ваятел на световната клавирна музика – Людмил Ангелов, се познаваме от Музикалното училище. Още тогава по-младите пианистки го сравнявахме с Шопен и въздишахме пред вълшебните звуци, излизащи изпод пръстите му. Людмил свири партията на пианото – главната роля, в песента ми „Гълъбо“. Той я направи класика. Ето защо изпитвам към него освен респект и огромна благодарност.
Той е син на прочутия диригент Михаил Ангелов и оперната певица Мария Димитрова. След като завършва консерваторията, през 1985-а става първият българин, лауреат на Специалния приз на престижния конкурс „Фредерик Шопен“ във Варшава. През 1992-ра заминава за Толедо, където преподава в местната консерватория, става основател и артистичен директор на Международния музикален фестивал в града и член-кореспондент на Кралската академия на изкуствата. Основател е на фондация „Пиано Екстраваганца“, която организира едноименния ежегоден международен музикален фестивал в София. Прави майсторски класове в СУ „Климент Охридски“ и в НБУ, където е почетен професор. Днес с Людмил Ангелов говорим за любовта повече, отколкото за музиката. Или и за двете поравно…
Любовта ли е основният двигател в творческия процес? Ако говорим за композитори, любовта е била импулс в много случаи. Например прочутата „Лунна соната“ на Бетовен е резултат от първия от поредицата любовни неуспехи на автора. Неговото нещастие става повод за появата на едно от гениалните музикални творения, обичано от милиони хора на планетата. Разбира се, любовта невинаги стои зад креативността на творците, а и трябва да уточним за коя любов говорим… Любовта във висшия смисъл, дадена ни от Бог и неподлежаща на условността на двама души, стои зад много шедьоври в музиката, например на Йохан Себастиан Бах. Ако пък говорим за тези, които изпълняват музиката, а не я композират, любовта също може да бъде голям вдъхновител в тяхната работа, особено ако е щастливо споделена.
Може ли музата на един творец да е реална личност? Да, в повечето случаи е така. Може би едно от големите изключения е случаят с писмото на Бетовен до „безсмъртната любима“, която според изследователите на неговия живот е събирателен образ, който би трябвало да притежава качествата, за да се превърне в такава безсмъртна, непреходна любов. Търсенето й е било постоянен мотор за творчеството на Бетовен. На другия полюс е изказването на Чайковски, който на въпрос като вашия отговаря с нещо приблизително такова: „…творецът не може да разчита само на вдъхновение… аз всеки ден сядам, вземам молив и нотни листове и започвам да композирам“. В този смисъл, както се казва в кулинарията, апетитът идва с яденето. Ежедневната работа е абсолютно необходимо условие за твореца, колкото и гениален да е той, колкото и музи да има през живота си.
Какво е музиката за теб? Тя е най-пълноценната изява на творческия дух на човека. Неповторима, защото протича в определен момент и ситуация, след което изчезва, за да се появи по-късно отново, звучаща по различен начин. Това прави изкуството музика уникално явление, докосващо най-висшите сфери на духовността и интелекта. Разбира се, говоря за красивата музика, като под това подразбирам и музика от жанрове, различни от класиката. Тя е „царицата“ и е най-дълбоко в сърцето ми, затова съм й посветил много години от живота си и е моята професия. Това не ми пречи да обичам и други стилове с единственото условие музиката да е на високо професионално ниво и преди всичко да отправя послания красиви, а не пошли. Обкръжаващият ни свят е пълен с грозни неща и постъпки, трябва да ограничаваме достъпа им до нашата душевност, за да запазим истинските и непреходни стойности на човечеството. Надявам се да успеем, макар борбата с медиите, бълващи нискокачествени „музикални продукти“, да е много трудна…
Кой запали искрата у теб и те обрече на любов към музиката? Най-напред моята баба София, майката на майка ми. С двама родители професионални музиканти интересен факт е, че именно баба ми, която не беше музикант, настояваше да уча пиано и ме заведе на моя първи урок в едно читалище, когато бях на 6 години. Иначе очевидно имам и генетични заложби от майка ми, оперна певица, и баща ми – диригент. Но голямата роля изигра моят последен учител – маестро Константин Станкович. Той се появи в живота ми, когато бях на 16 години и почти бях решил, че се отказвам да бъда пианист… Това беше човекът, който се превърна в мой духовен баща, освен че промени изцяло подхода ми към свиренето на пиано и към музиката изобщо.
Ти срещна ли истинската любов? Да. Както се казва, по-добре късно, отколкото никога. Тази любов, в която усещаш от първия миг, че сърцата се сливат в едно голямо сърце, че душите спират да са две и се обединяват в едно съвършено цяло. Тази истинска обич, изпълваща душата и тялото на двама души, която те кармично са търсили в предишните животи. За да продължат да я търсят и през следващите.
Има ли втори шанс любовта и от какво зависи да ѝ го дадем? Истинската, божествената любов е отвъд шансовете, които ние можем да й дадем. Както вече казах, някой, ако има късмет, я намира, защото тя идва от предни животи и остава за следващите. Непреходна и ненуждаеща се от втори шанс. А иначе много хора опитват втори, трети и така нататък шансове с неточни адресати.
Какво хубаво ти се случи през 2020-а? Намерих истинската любов, жената, която в пълния разгар на локдауна в края на март стана моя съпруга. Съдбовна година в моя и в нейния живот.