Людмил Ангелов: Споделена или не, любовта е вдъхновение за музика

По-силна ли е любовта към изкуството, отколкото към друг човек?  Не, тя е различна, не можем да я сравняваме с любовта към човек от кръв и плът. Общото е, че обичаме нещо или някого, без което животът ни би бил пуст и тъжен.

Кои са най-чувствените композитори за теб? Чувствен композитор? Хм, не бях мислил, че може така да наречем някого… Ако говорим за „най-директна емоция“, може би се сещам за няколко – в хронологичен ред биха били Моцарт, Бетовен, Шуман, Дебюси, Берг. Относно интерпретацията на тези автори, както и на всички останали, които свиря на концертите ми, мисля, че най-важното е изпълнителят да е пределно искрен и в същото време „незабележим“. За да бъде само проводник на чувствата от композитора към публиката, нещо като липсващата жичка, без която няма ток… 

Кои са любимите ти композитори? Най-близки до сърцето ми са Моцарт, Шопен, Верди, Чайковски и Рахманинов. Научил съм почти всичко за музиката от тях, както и от Бах, Бетовен, Брамс и много други. Не мога нищо да добавя към тяхното творчество, защото са гении, а аз съм само един скромен и може би  понякога недостоен интерпретатор на музиката им. Изпълнителите сме няколко стъпала надолу по стълбицата към Парнас, макар и необходими за определена публика. 

Какви концерти имаше тази тежка година и радваш ли се, че тя отминава? Имах неголям брой, но в замяна на това запомнящи се концерти. Като например този с Красимира Стоянова на сцената на операта във Виена, където присъстваха само стотина човека. Макар и в такъв необичаен формат, това беше  незабравимо изживяване. Както и концертите от цикъла „Людмил Ангелов свири Шопен“ в зала България в София, които независимо от всичко успяха да се случат през изминалата есен.

Кога един голям музикант като теб решава да отдаде знанията си на идните поколения? Аз преподавам от 1992 година, но в интерес на истината осъзнах като необходимост споделянето на опита ми едва когато навърших 50 години. Този етап от моята дейност като педагог съвпадна с удостояването ми със званието почетен професор в Нов български университет. Там преподавам и също изнасям ежегоден майсторски клас, на който участват много талантливи български и чуждестранни млади пианисти.

Призвание ли е да си преподавател? Ясно е, че не всеки музикант е призван да бъде и учител. Надявам се да съм един от призваните. Опитвам се да не бъда само педагог по пиано, а да науча младите таланти на широк поглед върху музиката и да я обичат безрезервно. И на още нещо много важно – да обичат музиката в себе си, а не себе си в музиката. Радвам се, че независимо от силните насрещни ветрове в културата все още не намалява броят на изявените таланти в България. Друг е въпросът каква ще е тяхната реализация и очевидният факт, че у нас тя е почти нулева при настоящите условия.

Вечно ли е изкуството и защо ни липсва, когато го няма? Ще отговоря с латинската поговорка: Ars longa, vita brevis. Изкуството ни липсва, защото е духовна храна, без която би трябвало да сме гладни хора. Ако сме хора с главни букви. Изкуството е една от най-висшите форми на хуманност, белязана с Божията благословия, както всяка друга проява на духа, правеща човешките същества по-добри.

Как минава един ден на Людмил Ангелов? Ако има концерт, дълги часове на работа с пианото, репетиции с други музиканти или оркестри и диригенти, пътувания, умора… А иначе без предстояща изява също час-два свирене, а заедно с това малко спорт, разходки и приоритетно време със семейството.

Как си почиваш и какво обичаш да правиш, когато не свириш? Обичам да съм близо до морето, то е могъщ извор на позитивна енергия за мен. Също обичам да се разхождам сред красивата природа или на интересни места. У дома обичам да готвя, макар и като шеф-любител.

Защо напусна Испания и как се озова във Варна? Винаги съм искал да се върна да живея в родната Варна. Семейството на майка ми с гръцки корени е оттам, но сме напуснали града още докато съм бил бебе. Моята съпруга Адриана живее във Варна и така, след като сключихме брак през 2020-а, съвсем естествено се осъществи желанието ми да се завърна в родния град. 

Какви са твоите сънища и мечти? Няма да разказвам сънища, че тези, които познават тълкуванията на Фройд, ще имат много материал за размисъл… Извън шегата, да, сънувам и мечтая като всеки човек. Имам си един кошмарен сън: че ми предстои концерт, залата е препълнена, а аз трябва да изляза на сцената и да свиря някаква съвсем непозната за мен музикална творба. Ужасно е всеки път. 

Труден ли е животът на музикант днес и как успяваш да пребориш своите вятърни мелници? Труден е, да. И в миналото, и сега, и сигурно за бъдещите поколения музиканти. Вятърните мелници се борят само от ДонКихотовците… Без да си един от тях, вероятно няма да се посветиш на музиката, която освен голям талант изисква безкрайно голяма саможертва и нестихващ идеализъм. 

Spread the love
Tags from the story
More from Вида Пиронкова
Мария Цънцарова: Изкуството да задаваш въпроси
 Кой е най-големият ви страх в жив ефир? Моят най-голям кошмар е...
Read More
0 replies on “Людмил Ангелов: Споделена или не, любовта е вдъхновение за музика”