Диетата „ковашки чук“
Всъщност аз продължавам да се храня и сега по този начин – сутрин пия сокове от моркови, червено цвекло, целина, листникови зеленчуци по половин-един литър. После си изяждам изварата, което е толкова засищащо, че до вечерта не се сещаш за ядене. Купил съм си кълнове на прах, които от време навреме добявям вместо лъжица овесени ядки, както съветва Будвиг. Може и чиа. Или няколко бадема, накиснати от вечерта. За селен – шест бразилски ореха. Пих един месец и хлорела.
Храня се по два пъти на ден. Второто е някъде следобед, когато почувствам глад. Мога да ям нахут, просо, елда, киноа, гледам да не се сближавам със соята, дори да е био. Въртя ги. Включвам ориз, ама много малко, тъй като съдържа въглехидрати, които гледам да ограничавам до минимум. Здравословния минимум. Ако лещата ми е три лъжици, оризът ще е една. И да е или басмати, или тъмен – кафяв, червен, черен. Това е следобедното ми хранене – една паничка.
Има една подробност в този хранителен режим, и тя е, че трябва да го мислиш. Вечерта трябва да се сетиш да си накиснеш бадемите, лещата или нахута, каквото ще ям на другия ден. И да знам програмата си за деня, за да преценя дали ще мога да се прибера и да хапна вкъщи, или трябва да нося храната със себе си където имам практики.
Много стриктно спазвам правилото, докато ям, да не пия вода. Както и час и половина след това. Не искам да си купувам вода в пластмасови бутилки, затова пия филтрирана в кана от чешмата. Другото много важно правило е никакво ядене между храненията. Никакво!
Искам да кажа нещо, което научих от Барбара,
важно е да се консумира сол
Преди или не ядях сол, или много малко, колкото има в зеленчуците или ядките и семената. Установих, че е било неграмотност от моя страна. Клетката приема вода благодарение на солта. Не на бялата сол, натриевия хлорид. Сега ям хималайска и келтска сол, смлял съм ги и съм ги смесил. Общо съдържат 82 минерала, жизненонеобходими за всеки организъм. На моменти, когато усетя, че ми е малко солта в закуската, слагам си кристалче сол под езика и пия вода. Напълно логично е – когато спортуваш активно, ти дават течности с минерали. Аз, толкова активен, това съм го игнорирал.
След втората операция изчаках една-две седмици да се поосвестя и заминах в едно родопско село. Имах нужда от усамотение.
Възстанових двигателната си активност много скоро след първата операция на гръбнака. В момента, в който ме вдигнаха в болницата, веднага започнах да шаря из стаята. С корсета. Макар че едвам дишах. Операцията беше продължила четири часа. И брах такава болка! Точно на рождения ми ден ме изправиха. В нощта срещу рождения ми ден бях още в реанимация – бяха ми оставили до главата едно обезболяващо и едно сънотворно. Моят принцип е да ползвам медикаменти само в краен случай. Имах едно шише пластмасово с малко вода, но през нощта, без да искам, го съборих на земята. Не ми е още разрешено да ставам, целият съм овъртян в тръбички и маркучи – катетър, дренове, системи… И през нощта температура ли вдигнах, какво стана, започна да ме тресе. И няма копче да викна дежурната сестра, глас не излиза от сухото ми гърло, разранено от интубирането. По едно време усещам, че бера душа и
започнах да се моля бог да си ме прибере
Стигат му толкова изпитания на това тяло, не мога да продължавам, моля те, Кришна, вземи си ме! Ама не става. Значи не ми е дошло времето, викам си. И като няма кой да ми помогне в тази ситуация трябва сам да намеря решение. Хванах се за едни железа и леко, леко погледнах и видях къде е шишето. Пуснах едната ръка и пак леко, леко – докопах го. А в него съвсем малко вода. Колкото да преглътна обезболяващото, което изпих без да се замислям. Ама с един бъбрек ли съм, с три ли съм, изпих го. Подейства ми и заспах. Сутринта, като се събудих, благодарих на Кришна. Явно имам още работа тук на тази земя. Все едно си казах, че няма смисъл повече да лежа, че трябва да стана и да продължа.
В плен на тамас гуна*
Докато бях в болницата, преди да ме оперират, започнах да си мантрувам. И такава чистота чувствах вътре в себе си. Нямах страх, притеснения, нищо нямах. Сънят е в тамас гуна, гуната на незнанието и безсъзнанието, упойките също са в тамас гуна. Като мина операцията, сякаш нямах толкова болка. Усетих как, когато си бил толкова време в тази тамас гуна, не ти идва отвътре да хванеш броеницата и да мантруваш. И си казах, че просто трябва да се отпусна. Пуснах си някакви супертъпи филми, които иначе нямаше да гледам. Някакъв сериал, напълно малоумен, все едно потъваш в блатото. В болницата почти не се хранех, нали знаеш какво дават там. Тамас гуна отвсякъде, запекох се, задържане, блатото е задържане. Ако няма момент на освестяване, може да потънеш безвъзвратно. И да си останеш там.
Като ме изписаха, като промених и храната, само сурова, жива храна, започна да ми просветлява, дойде ми настроение и за мантруване. При втората операция вече бях приел ситуацията, не можах да се панирам толкова, не можах да вляза в схемата. Пък и ме оперираха в Хил клиник, където стаята е на ниво скъп хотел. Нищо не ядох, бях вече започнал да се храня по схемата „ковашки чук“, така че 24 или дори 48 часа глад не бяха проблем.
