Връщам те към морето. Ще опиташ ли да го опишеш с няколко думи?
Черно. Зелено. Синьо. Самотно. За лично ползване. Каквито и определения да му сложа, то е над тях.
Любовта е?
Най-голямото събитие.
Какво остава след нея?
Тиха омраза, две деца, или пък… приятна старост. Любовта е екстремно състояние, не може да си постоянно в състояние на любов.
От какво се страхува авторът и от какво – бащата Людмил Станев?
Страхувам се да не изгубя любопитството си да измислям разни работи – каквито никой друг не може да измисли, освен мен.
Бащата… какво?! Синът ми ще си дойде сега от Виена, той винаги си идва през лятото. За жалост, отново няма да му кажа: „Заповядай, тате, да живееш в България, тук е хубаво”.
Мълча с разбиране.
В разговора ни Людмил Станев споменава, че няма амбиции да бъде известен, просто иска да продължи да говори и да пише това, което мисли. Все едно какво казва, той Е известен. Може да си позволи малко тъга. Но аз искам да го предизвикам да влезе в светлината на юли:
Медик си по образование. Имаш ли диагноза за лятото?
Не само съм учил това, аз работя в Спешна помощ. Лятото е за нищоправене. Никакви амбиции, никакви трудови хора.
Работил си като сценарист в култовото предаване „Улицата“ на Теди Москов. От какво те спасява гротеската?
С Теди Москов и с Александър Морфов сме от една порода. Не мога да работя с никой друг така, както с тях. Дълго време работих и с една много благородна фигура – с Тодор Колев. Бях съсценарист на „Как ще ги стигнем…” през цялото време.
От какво ме спасява… Да не ходя публично да се разправям с простаците.
Казваш, че лаконичните ти разкази трябва да четем „внимателно и задължително в присъствието на чувство за хумор“. Успяваш ли да четеш живота така?
Общо взето, имам дебели нерви, така че успявам. Особено при дежурствата ми – при денонощни срещи с пияни, наркомани или умиращи трябва все пак да имам някаква закалка.
Ако имаш машина на времето, кога, къде и с кого би искал да изпиеш едно питие?
Искам да бъда с Волфганг Амадеус Моцарт в Прага. Докато работи върху „Дон Жуан“. Няма такава фигура. Докато го слушаш, можеш едновременно да плачеш и да се смееш, със секунди разлика. Адажио, алегро.
При Моцарт всичко е в едно време.
Такива хора няма, той сякаш не е жив човек, а е пратен – метафорично казано – отнякъде.
Твоите учители по човечност?
Юлия Огнянова. Христо Фотев. Никос Казандзакис.
Изхабяват ли се думите? Коя се пазиш да използваш?
Думата „любов” се изхабява най-лесно.
Тя е обезцветена вече. Налага се отново да взривяваме скалите и като сапьори да намираме смисъла й, както се търси скъпоценен камък.
„Рязко“ и „Ненакърнимо“ освен книги на Людмил Станев, са?
Мои състояния. На които държа.
Възможно ли е щастието?
Ако нямаш огромни претенции, е възможно. Познавам хора, които са щастливи само с това, което обичат, или с котките си, или с факта, че не са се продали.
Това са хора, които не трият картончета, за да получат милиони. Търкането на лотарийни билети означава, че хората са доведени до финал… и единственият начин да избягат от реалния свят е през прозорчето, което ще се открие, когато спечелят 300 хиляди лева.
В лотарията е сигурно, че има печалба, но тя не е за нас.
Ритъмът на изреченията му е лежерно стакато. Людмил Станев ползва думите внимателно и с грижливо крито опиянение.
Сещам се за „Няма такава книга“ – книгата, с която го припознах като любим писат… пардон, автор. Тънка, но чудовищно плътна като съдържание. Пълна с възторжени препратки и възторгващи каламбури.
Започва логично с „В началото бе словото“: „Вие тия работи не ги знаете, тъй като учебникът по история грижливо пази своите тайни, но аз ги знам, защото съм лекар, а на лекар всичко се казва. Веднъж дори ми казаха „простак“.
И на „DIVA!“ се казва, докторе. Е, почти всичко.
Точно в момента какво носиш в джобовете си?
Нямам джобове. Не, шегувам се… имам запалка. Но за какво ми е тази запалка – да пуша или да паля нещо.
Смее се.
„Тонът ми е нежно-гневен“, казва ми на финала и ми напомня да препрочета Сароян. „Нежност и ярост са близки неща, стига да можеш да ги нюансираш така, че да станат един общ цвят.“
После добавя, че „не е важно кое звучи добре, а кое е истинско“.
