Лиз Нюджънт: Мразя Амели Пулен, защото е прекалено щастлива

Издателство "Еднорог"

Обичам финалите в Шекспировите трагедии, когато всички са умрели и има трупове по цялата сцена. Ако ще се вдъхновяваш от нещо, защо да не се вдъхновиш от най-добрия! На Шекспир дължа много. Както и на гръцките трагедии като „Медея“, казва авторката на „Стаено зло“, „Малки жестокости“ и „Загадката Оливър“

Днес Лиз Нюджънт е един от най-популярните трилър писатели в Европа. Кралица на обратите, с всеки следващ роман Лиз успява да изненада своите почитатели. Последната ѝ книга „Странната Сали Даймънд“ бе отличена на Ирландските литературни награди за криминален роман на годината в края на ноември. Някои определят романите ѝ като жестоки. Други – като спиращи дъха трагедии, които човек не може да остави. Лиз би се зарадвала на всички тези определения, защото не иска да бъде скучна, нито очаквана и желае хората да четат историите ѝ на един дъх.

Родена в Ирландия, преди да започне кариера на писател, Лиз Нюджънт учи актьорско майсторство, но вместо да се изявява в театъра, обикаля света като помощник-режисьор на популярното шоу Riverdance. Впоследствие се завръща към първата си страст и дълги години работи за ирландското кино, театъра и телевизията. Между 2003 и 2013 г. тя е сред сценаристите на популярния ирландски сериал Fair City. Освен това е автор на няколко радиопоредици. През 2014 г. излиза първият ѝ роман „Загадката Оливър“, който моментално жъне успех сред критици и читатели. Той се изкачва до върха на класациите за бестселъри и е отличен на Ирландските литературни награди за криминален роман на годината. Оттам насетне следват истории с мрачни краски и злощастни инциденти, разкази, наситени с психологически елементи и странности. Най-новият ѝ роман „Странната Сали Даймънд“ е най-продаваната книга в Ирландия за 2023 г. Подобно на повечето истории, писани от ирландката, и тази среща читателя с необикновен герой – една невписваща се в обществото жена, която ще се сблъска с последиците от своето мрачно минало. „Смайващи и разтърсващи от първото изречение до последната страница“ е едно от определенията, които може да прочетете за романите на Нюджънт, и както тя ме уверява – всичко при нея започва с първите няколко думи, които по-късно оформят цялата картина.

Издателство „Еднорог“

Как ти дойде идеята за „Странната Сали Даймънд“ и как ти хрумват идеи за романите ти по принцип? Със „Странната Сали Даймънд“ всичко започна с първото изречение. Винаги, когато пиша, се опитвам да мисля за интересно първо изречение. И първото изречение в „Странната Сали Даймънд“ е „Изхвърли ме на боклука. Когато умра, ме изхвърли на боклука“. Тя цитира баща си. Тогава си помислих какво ще стане, ако някой помоли свои роднини за това. Какъв човек би го направил? Помислих си, че трябва да е някой по-различен, невроразнообразен, но тъй като не съм психолог, не исках да дефинирам човека и да тръгна с идеята, че моят персонаж е в аутистичния спектър или с Аспергер. Исках Сали да се държи според моите желания. Не трябваше характерът ѝ да е съобразен с някакво състояние, което не познавам или не съм учила. Исках поведението ѝ да е странно по специфична причина – колкото по-мрачна е причината, толкова по-добре за мен. Затова и тя е странна.

Книгите ти са с доста мрачни краски и тематики, защо? Винаги съм се интересувала от наследствената травма, която се предава от поколение на поколение. И от наистина счупени и увредени персонажи. Намирам ги за много по-интересни от щастливите финали и щастливите хора. Нали се сещаш за филма „Невероятната съдба на Амели Пулен“? Мразя го. (Смее се.) Защото Амели е прекалено щастлива. Харесвам повредени, мрачни и нещастни хора във филмите и литературата, разбира се. Не и в истинския живот. Така че когато започвах кариерата си на писател, си казах – ако ще пиша книга, ще е за някой такъв. Сали Даймънд е всъщност първият приятен герой и хората я харесват. Във всичките ми останали книги основният персонаж е от онези, които не можеш да харесаш. Те са социопатични или психопатични по някакъв начин.

Какво е най-привлекателното в жанра трилър? И защо според теб е толкова популярен? Смятам, че хората харесват напрежението, съспенса. Обичат да бъдат изненадвани. И аз се старая в книгите си никога да не бъда предвидима. Опитвам се да ги натъпча с инциденти, със случайности, за да може винаги да се случва нещо ново. За да може читателят да не се отегчи. Пиша, стараейки се сюжетът да бъде подправен добре. Не искам читателят да може да остави книгата. Искам да я прочете на един дъх. Затова се опитвам да я правя толкова динамична, интересна и пълна с инциденти, за да не я остави. А да чете цяла нощ. (Смее се.)

Издателство „Еднорог“

Би ли искала някоя от книгите ти да бъде филмирана и ако да, как си представяш филма или сериала? Три от книгите ми са купени с идеята за филмиране – „Загадката Оливър“, „Стаено зло“ и „Странната Сали Даймънд“. Сали Даймънд е купена от международния офис на Neflix, но за холандска компания. И тяхната идея е да ситуират историята в Холандия и съответно езикът ще е холандски. Но може и да не се случи. Книгите биват купувани за филмиране постоянно и понякога нищо не се случва. „Загадката Оливър“ първо беше купена от ITV, после от компанията на Леонардо ди Каприо, а сега е в друга компания. Правата на книгите биват купувани, за да може продуцентите да се уверят, че никой няма да ги вземе преди тях, но след известно време си казват – не, това вече не ни интересува. Понякога имат нещо по-ново или нещо вече не е достатъчно модерно. Казаха ми, че в момента Холивуд иска да прави положителни и повдигащи духа филми като Mamma Mia!, от тези, които не харесвам. Все още предпочитам мрачни филми и сериали.

А какво мислиш за криминалния жанр? Криминалният жанр е един от най-популярните в попкултурата. И смятам, че това е така, защото накрая лошият винаги е хванат и наказан. Но аз не правя това в книгите си. В някои лошият е разкрит и има някакво наказание или възмездие. При Сали Даймънд, макар да има някакъв вид разкриване накрая, на теб просто ти е жал за тези хора. И двата основни персонажа в историята са толкова повредени. Като в истинска трагедия. Като при Шекспир. Обичам финалите в Шекспировите трагедии, когато всички са умрели и има трупове по цялата сцена. (Смее се.) Ако ще се вдъхновяваш от нещо, защо да не се вдъхновиш от най-добрия! На Шекспир дължа много. Както и на гръцките трагедии като „Медея“. Тя беше моето вдъхновение за „Стаено зло“. Защото в пиесата Медея е толкова отмъстителна, когато съпругът ѝ я оставя, че убива собствения си син. Което напомня на моите персонажи в „Стаено зло“.

Разкажи ми малко повече за работния си процес! Първо, не съм особено дисциплинирана. Не пиша всеки ден и не ставам рано, за да пиша. И не робувам на правилото да напишеш определен брой страници всяка сутрин. Колкото повече наближава крайният срок, толкова по-работлива ставам. Например следващата си книга трябва да довърша до края на 2024-а и това е страхотно, но ще ти издам тайна – още не съм я започнала дори. (Смее се.) Имам я в главата си обаче. Имам първото изречение, идея за персонажите, но засега съм написала около 4000 думи, което е колко… 10 страници. Колкото до процеса ми, често се предизвиквам. Ставам сутринта, правя си чай, сядам в офиса си и не си позволявам да ям, докато не напиша поне 1000 думи. Това може да отнеме 2 часа, а може и 6. Но независимо от всичко не мога да ям, докато не напиша поне 1000 думи. Необичайно е, знам. (Смее се.) Всеки път, като кажа как работя, възкликват: „Боже, колко си странна.“ Но за мен работи. Мотивира ме. Защото колкото по-гладна съм, толкова по-мрачни са мислите ми. (Смее се.)

Как изглежда работното ти място? Имам офис в къщата си, точно до спалнята ми. Преди беше втора спалня. Пълен е с книги и етажерки за книги. Но също така е и нещо като склад. Цари лек хаос, нямам отделно място за своите книги и те стоят пръснати из останалите, които притежавам. Но най-важното – аз пиша на дивана си, имам диван. Не работя на бюро. Лежа настрани и компютърът е на краката ми. Така работя. Нали знаеш – различни хора, различни начини на работа. Смятам, че няма конкретен начин да си писател. Чувала съм писатели да дават най-различни съвети. Както Стивън Кинг – пиши всеки ден, независимо дали имаш желание или не. Но аз не мога да правя така. Стивън Кинг е гений, но неговият начин на писане работи за него. Ако искаш да напишеш книга, ще намериш своя начин. Ще ти кажа, че ми отне седем години, за да напиша първата си книга. Защото работех на пълен работен ден съвсем различна работа. Бях много заета и успявах да пиша през уикендите или по време на отпуската си от само 3 седмици. Отивах на нещо като ритрийт в голяма сграда, огромно място, оставено в тръст на един театрален режисьор. И срещу доста скромна сума можеш да останеш там за седмица, две или три. Получаваш стая, бюро, диван… за да пишеш. Единственото правило е всички, които са гости в този момент, да се събират заедно за вечеря. Там има музиканти, танцьори, актьори, художници, скулптори… всякакви  хора, които работят в сферата на изкуството. И се събирате в 19 часа, споделяте идеи, говорите си за всякакви неща. Опитвам се да ходя там поне за седмица или две всяка година.

А обичаш ли да работиш в чужбина? Има такива ритрийт центрове почти във всяка страна. Може би има и в България. Когато пишех „Малки жестокости“, в книгата има една част, която се развива в Париж, кандидатствах за един ирландски културен център в Париж и живях един месец там. Бях в самия център на Париж, много близо до Нотр Дам, бях там, когато се запали всъщност. Но да, често отивам на някое място далеч от вкъщи, за да пиша. Бях един месец в културния център на Монако през 2016-а. Смятам, че е страхотен късмет да мога да отида и да пиша на най-различни места и в чужди държави. Така се запознавам с различни култури.

Коя е най-трудната книга за писане? Смятам, че всяка книга е трудна за писане. И понякога стават още по-трудни. Хората казват, че най-трудна е втората, но аз мисля, че всяка нова книга е по-трудна от тази преди нея. Особено когато пишеш криминален роман, защото искаш да си оригинален. Казваш си – писал съм за престъпления с пожар, удавяне и това, и това… аз специално не използвам оръжия в книгите си. В нито един мой роман няма пистолети, само някакви антики. Аз съм против оръжията. В Ирландия не носят оръжия. Не знам как е в България, но в Ирландия е незаконно. Имат оръжия само за лов. Дори полицията не носи пистолети. Имат палки и тийзъри, но не и пистолети. Насилието в моите книги най-често е психологическо. Персонажите се травмират един друг с поведение.

Кои са твоите модели за подражание и хората, които те вдъхновяват? Много са различни. Като Мариан Кийс, тя пише много лековати романтични истории и е един от най-добрите ментори, които съм имала. Харесвам още Харлан Коубън, гледала съм почти всички сериали по негови книги и са много добри. Харесвам Джийн Харпър, Джейн Кейси – тя е ирландка, която живее във Великобритания и пише романи за детективи, които много напомнят на сериала „Съдружници по неволя“ (сериал от 80-те с Брус Уилис и Сибил Шепърд).

Книгата, която те промени? „Думата на обвиняемия“ на Джон Банвил. Когато я прочетох… знаеш ли, че е базирана на реално убийство? Вдъхновена е от убиец на име Малкълм Макартър. Работех по адаптация за пиеса на тази книга, когато бях помощник-режисьор преди много години, преди да стана писател, и просто си помислих, че историята е невероятна. Толкова добре написана. И е разказана от гледната точка на убиеца. И си помислих – ако някога реша да напиша книга, искам да е за персонаж толкова повреден като този човек. Това ме вдъхнови да напиша първата си книга – „Загадката Оливър“.

Как би се описала? Човек с голямо въображение, мързелива понякога и човек, който обичайно отлага правенето на неща. Също така забавна. Надявам се това да личи в книгите ми, защото в тях има доста хумор. И социална. Обичам да се срещам с хора. Другите писатели често не харесват това, но аз обичам да ходя по фестивали, да се срещам с читатели и да опознавам различни места.

Spread the love
More from Зорница Аспарухова
Деница Дилова: И изкуственият интелект има принос към писането ми
Новият роман „Себеподобните” е фин, но точен разрез на едно възможно и...
Read More
0 replies on “Лиз Нюджънт: Мразя Амели Пулен, защото е прекалено щастлива”