Текст Елена Денева
Покрит мост, зоопарк.
Това беше единственото, което изникваше в детската ми глава при споменаването на Ловеч. Училищните екскурзии обогатиха информацията порядъчно, но съвсем не напълно. Как можех да знам, че години по-късно тази дестинация за пътешествия с образователна цел ще се окаже моето щастливо приказно начало? После дойде порастването, когато зоопаркът и мостът придобиха нови емоционално-лингвистични измерения, а любовта стана единствената желана за обитаване реалност. Намерих я точно тук, в LOVEч. Без да искам. Като всички чудни и уж случайни неща на този свят.
Преди четири години започнах да гледам на града като на пристанище, на което ще закотвя сърцето си, а гемиите ми ще спрат да потъват най-сетне. Нямах кой знае какви очаквания, нито особено бляскави надежди. Пристигах от съвсем малко градче и разбрах, че „областен град“ е вече само административно определение и че тук наистина освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи. Но пък предпоставки за влюбване много! И освен по годеника си, аз се прехласнах и по прекрасната алея „Баш бунар“ – истински лек за сърцето и ума. Там има чешма, от която пиеш ли (така мълви легендата), оставаш завинаги в Ловеч. Или остава поне част от теб: онази, търсеща място извън писаното слово, където да утоли жаждата за приказни сюжети… И така от уста на уста и от поглед на поглед, Ловеч порасна в очите ми и се превърна в съществена част от моята лична легенда.
Люляци и мостове
Все още Ловеч е наричан Града на люляците, а нежността и ароматът на цветните им облачета опияняват жителите и гостите на града. Неслучайно най-почитаният празник тук е Цветница: пъстро и вълшебно е това място, колкото и сивотата да се опитва да го прерисува през последните години. Ловеч притежава онази наситена романтика, която може да заглади всеки остър ръб на сърцето – това е бавен град с хора, които няма закъде да бързат, защото ако са избрали да останат тук, то значи имат цялото търпение и спокойствие, което е нужно на реката, за да изглади камъка… Реката е Осъм и минава под мостовете на Ловеч, един от които е символ на града – Покрития мост на Уста Колю Фичето, който свързва новия със Стария град. Устоял на войни и наводнения, през целия си „живот“ шедьовърът на майстора е своеобразен търговски център не само в пазарните дни. Мостът носи на гърба си търговците и занаятчиите: сарачите, обущарите, бръснарите, кафеджиите; както и хората, превеждащи над реката смеховете и грижите си или простичката необходимост от човешка среща. Тази жужаща и радостна музика на битието първоначално се чува до 1925 г., когато в местния вестник излиза съкрушителното заглавие „Чудото на Ловеч изгоря“. Но хората тук са непримирими по природа и с всеобщи усилия мостът е възстановен през 1931 г., а през 80-те години е обновен, за да изглежда автентично. Често, когато минавам по него, се чудя какво ли би казал Колю Фичето за преповтарянето на творението му. Сигурно би се усмихнал под мустак на припряната глъч, на майсторите в дюкянчетата и на вечната надежда за бъдеще, свързваща новите хора със Стария град.
„Вчера“ и днес
Не вярвам да има човек, обичащ българското кино, който да не знае, че действието в култовия филм на Иван Андонов „Вчера“ се развива в Немската гимназия в Ловеч. Повестта на Владо Даверов и музиката на „Щурците“ са прекрасни, но лично за мен още по-вдъхновяващи са височините в погледите на децата и учителите, които съм имала щастието да видя.
Гимназията носи името на Екзарх Йосиф I и е една от емблемите на Ловеч пред света. Градът има история в чуждоезиковото обучение, която започва още от края на 19-и век с делото на протестантски мисионер и стига до наши дни, когато езиковото училище е едно от най-престижните учебни заведения в България и осигурява летящ старт на младите умове, запътили се към мечтаните световни университети. Една от многото дългогодишни традиции на гимназията е свързана с празника ѝ през април. Целият град е в трепетно очакване на пиесата на дванадесетокласниците. Ентусиазмът на младите хора е заразителен, а постановките няма как да оставят зрителите равнодушни – през последните години те са дело на харизматичната актриса Слава Георгиева и препълват залата на ловешкия Драматичен театър.
Дух и памет
Признавам, че за три години живот в Ловеч никога не ми остана време да посетя всички забележителности. И няма как да бъде иначе: просто на територията на Ловеч е регистрирано едно от най-старите населени места в България. Първото селище по тези земи е град Мелта – столица на древното тракийско племе мелди, като свидетелствата за човешка дейност датират от III–IV в. пр.н.е.
